Очите на дестраянта бавно се разшириха, после той с лека усмивка се поклони.
— Както кажете, Юмрук. Както кажете.
Последната врата на дългия коридор на жилищната сграда, най-горният етаж. „Типично.“ Ръбът на ножа с лекота се хлъзна между вратата и рамката, повдигна резето. Бавно, плавно бутване и вратата се отмести с почти недоловимо изскърцване на кожените панти.
Фидлър се шмугна вътре и се огледа в тъмното.
Откъм леглото се чуваше животинско хъркане и пръхтене, душният въздух вонеше на вкиснала бира.
Леко, безшумно, Фидлър свали и постави на пода един след друг арбалетите, процедура, която отне трийсетина секунди, но гръмливото хъркане откъм леглото не секна нито за миг.
Най-сетне разтоварен, Фидлър се доближи до леглото, дишаше бавно и леко. Наведе се над чорлавата глава на нищо неподозиращата си жертва.
И зашепна напевно:
— Твоите призраци — върнахме се — няма нивга да те оставим на мира, няма нивга да ти дадем покой — о, да, Брейвън Тут, аз съм, Фидлър, мъртъв, но не и изчезнал — призрак, завърнал се, за да те терзае до последния…
Юмрукът се появи сякаш отникъде, удари здраво в слънчевия му сплит. Останал без въздух, сержантът залитна, срина се на пода и се сгърчи в ужасна болка…
А Брейвън Тут бавно се изправи.
— Не беше смешно, Цигуларче — изръмжа отгоре. — Но виж, както ми се гърчотиш тука на пода, това вече е смешно.
— Затвори я тая уста — изпъшка Фидлър. — И ми дай стол.
Старши сержантът му помогна да се вдигне на крака. Прегънат на две, Фидлър бавно се изправи — усилие, накъсано от охкания и хрипливи вдишвания през зъби.
— Жив ли си?
Фидлър кимна и отвърна:
— Добре де, заслужих си го…
— Спор няма — каза Брейвън Тут.
Постояха миг-два един срещу друг, след което се прегърнаха. Без думи.
Вратата зад тях се отвори широко. Те се пуснаха и видяха Геслер и Сторми, първият с две бутилки вино, вторият — с три самуна хляб.
— Дъх на Гуглата! — изсмя се Брейвън Тут. — Старите кучи синове се върнаха до един!
Докато Геслер и Сторми слагаха провизиите на масичката, Фидлър огледа цигулката, която беше окачил на гърба си. Не беше пострадала повече от обичайното, установи с радост. Извади лъка и докато Брейвън Тут палеше фенера, отиде до един от столовете и седна.
Тримата го загледаха мълчаливо.
— Знам… Брейвън Тут, помниш ли кога свирих последния път…
— Онова последният път ли беше?
— Да. И много паднаха оттогава. Приятели. Хора, които бяхме обикнали. И сега липсват. Като дупки в сърцето са. — Пое дълбоко дъх и продължи. — То си чакаше. Отвътре, от дълго време. Е, мои стари, стари приятели, да чуем някои имена.
Брейвън Тут седна на леглото и се почеса по брадата.
— Имам едно ново за тебе. Войник, пратен на задача тая нощ, убили са го. Гентур. Приятелят му Мъдслингър за малко и той да загине, но изглежда, Богинята е дръпнала. И го намерихме навреме, за да помогнем.
Фидлър кимна.
— Гентур. Добре. Геслер?
— Кълп. Баудин. И смятам, Фелисин Паран — тя нямаше никакъв късмет, а когато идваха добрите неща, колкото и рядко да беше, хм, просто не знаеше какво да направи или да каже. — Сви рамене. — Човек достатъчно го боли отвътре, единственото, което му остава, е да наранява и той. Тъй че и нея. — Помълча и добави: — Пела, Трут.
— И Колтейн — промълви Сторми. — И Дюйкър. И Седма.
Фидлър започна да настройва цигулката.
— Хубави имена, до едно. Ще добавя и аз няколко. Уискиджак. Хедж. Тротс. И още едно име — то още не е име, но и така си е добре. Още едно… — Лицето му се сгърчи в гримаса. — Може да прозвучи малко грубо, колкото и колофон да съм намазал. Все едно. Събра се тъжна траурна песен в главата ми, трябва да излезе навън…
— Само тъжна ли, Фид?
— Не, съвсем не. Добрите спомени ги оставям на вас — но ще ви дам нещо да ви нашепва от време на време, да ви казва, че знам какво изпитвате. Сега се отпуснете — налей чашите, Геслер — ще отнеме малко време, предполагам.
И засвири.
Тежката врата на най-горната площадка на Рампата се разтвори със скърцане и на прага се открои грамадна изгърбена човешка фигура. Щом адюнктата стъпи на площадката, фигурата се отдръпна. Тавори пристъпи в малката стражева вишка, последвана от Т’амбър и Юмрук Тене Баралта. След тях в старото плесенясало помещение влезе Калам. Въздухът ухаеше сладникаво от гъстите изпарения ром.
Убиецът спря пред пазача.
— Лубен.
— Калам Мекхар — отвърна му онзи с тежко ръмжене.
— Много работа тази нощ.