— Не бяха ли Червените мечове в Ейрън арестувани от Блистиг, Тавори? — попита Ласийн.
— По заповед на Пормквал. Моля, императрице, трябва наистина да поговоря с вас насаме.
И тогава Калам видя в очите на Ласийн нещо, което бе смятал, че никога няма да види. В очите й пробяга страх. Но този път заговори Корболо Дом.
— Адюнкта Тавори, сега аз съм Върховен юмрук. И след смъртта на Дужек съм старшият Върховен юмрук. Освен това съм удостоен с титлата и властта на Първи меч на Империята, пост, който за жалост остана свободен след ненавременната кончина на Дасем Ълтър. Поради което от този момент поемам командването на Четиринадесета армия.
— Тавори — каза тихо Ласийн, — функцията на адюнктата никога не е била да командва армии. Тласна ме необходимостта, заради въстанието в Седемте града, но това вече свърши. Ти изпълни всичко, за което те помолих, и не съм сляпа за твоята вярност. Натъжава ме, че тази среща стана толкова открито враждебна — ти си продължението на моята воля, Тавори, и не съжалявам за избора си. Не, дори сега. Изглежда, се налага да ти изясня в детайли своята воля. Искам отново да си до мен, в Унта. Малик Рел може и да притежава дарби в много области на администрирането, но му липсват други — нужна си ми заради тях, Тавори, нужна си ми до мен, за да допълниш онова, което липсва на джисталския жрец. Виждаш пред себе си преструктурирането на имперската върховна власт. Нов Първи меч, който поема върховното командване на всички малазански армии. Дошло е време да оставиш меча си, Тавори.
Мълчание. Тавори не помръдна. Дори с едно трепване не издаде онова, което изпитваше.
— Както заповядате, императрице.
Калам усети как се нажежи кожата му под дрехите, готова всеки момент да пламне в мехури. Пот потече по тялото му; усети как се стича по лицето и врата му. Заби очи в ръцете си в кожените ръкавици, застинали върху масата.
— Доволна съм — заяви Ласийн.
— Ще ми се наложи да се върна за кратко на пристанището. Убедена съм, че Юмрук Кенеб ще се усъмни в достоверността на тази смяна в командването, ако бъде уведомен от някой друг вместо мен.
— Изключително верен човек — измърмори Малик Рел.
— Такъв е, да.
— А тези периши? — настоя Корболо Дом. — Може ли да се окажат проблем? Ще се подчинят ли на моята власт?
— Не мога да говоря от тяхно име по този въпрос — отвърна с равен тон Тавори. — Но няма да отхвърлят всякакви преговори просто ей така. Колкото до войнската им сила, убедена съм, че ще е достатъчна поне като помощна функция на редовните ни части.
— Нещо повече за тях?
Адюнктата сви безгрижно рамене.
— Те са чужденци, Първи меч. Варвари.
„Варвари, които плават на най-добрите бойни кораби в проклетия океан, да.“
Но Корболо Дом, с цялата му схватливост и остра като бръснач преценка, само кимна.
Още няколко мига мълчание, мигове, в които можеше да се кажат толкова много неща, в които ходът на Малазанската империя можеше да намери по-здрава основа. Тишина, но на Калам му се стори, че чува тръшкане на врати, дрънченето и стърженето на спускащ се портикул, че вижда коридори, проходи, в които мигащата светлина загасва и се стапя.
Ако можеше императрицата да изрече нещо в тези няколко мига, думи, предназначени единствено за Тавори — каквото и да е, какъвто и да е намек за договаряне, който да не звучи фалшиво…
Малик Рел каза:
— Адюнкта, остава проблемът с двама уикци. Магьосник и вещица.
Очите на Тавори не се откъснаха от Ласийн.
— Разбира се. За щастие те са безсилни след травмата, която преживяха със смъртта на Колтейн.
— Все едно, Нокътят ще ги арестува.
— Неизбежно е, Тавори — проговори Ласийн. — Макар и с малко остатък от предишната им мощ, биха могли да нанесат поражения на гражданите на Малаз, а това не можем да позволим.
— Кръвта тази нощ е на уикците и хундрилите. — Адюнктата го каза без капка чувство.
— Налага се — измърмори джисталският жрец и смръщи чело, уж наистина обзет от скръб.
— Тавори — заговори Ласийн, — възможно ли е хундрилите да проявят непокорство с предаването на бронята и оръжието? Две хиляди ли са, или повече?
— Моята дума ще е достатъчна — отвърна адюнктата.
— Изпитвам огромно облекчение — каза с лека усмивка императрицата, — че вече разбираш необходимостта от това, което предстои да стане тази нощ. В по-общата схема на нещата това жертвоприношение е скромно, Тавори. Също така е ясно, че уикците надживяха ползата от тях — старите съглашения с племената трябва да се премахнат, след като добивите от Седемте града са толкова зле. С други думи, трябват ни равнините на Уик. Стадата трябва да бъдат избити и земята да се разоре, да се посее зърно. Седемте града ни дадоха суров урок доколко може да се разчита на далечни земи за ресурсите на Империята в изхранването.