— Следователно — разпери ръце Малик Рел, — необходимостта е проблем на икономиката, нали? Това, че един невеж и изостанал народ трябва да се изкорени, е тъжно, наистина, но, уви, неизбежно.
— Вие самият би трябвало да го знаете добре — каза Тавори. — Гедорианският фаларийски култ на джисталите беше изкоренен по подобен начин от император Келанвед в края на краищата. Вие, изглежда, сте между малцината оцелели от това време.
Кръглото мазно лице на Малик Рел пребледня.
Адюнктата продължи:
— Съвсем дребна бележка в имперските исторически хроники, трудно е да се намери. Убедена съм обаче, че ако прегледате скрупульозно трудовете на Дюйкър, ще намерите добри препратки. Разбира се, „дребна“ в случая е относителен термин, също както, предполагам, ще бъде видян този погром над уикците в по-късните истории. За самите уикци естествено изобщо няма да е „дребна“.
— За какво по-точно намеквате? — попита Малик Рел.
— Полезно е понякога да спреш на пътя, да се обърнеш и да се върнеш малко назад.
— Какво носи това?
— Разбиране на мотивите, джисталецо. Изглежда, че в крайна сметка тази нощ е за разкриване. На съглашения, на договори, на спомени…
— Този дебат — прекъсна я императрицата — може да се отложи за друг момент. Тълпата долу в града скоро ще се самоизяде, ако не й бъдат доставени жертви. Готова ли си, адюнкта?
Калам се усети, че е затаил дъх. Не можеше да види очите на Тавори, но нещо у Ласийн му подсказа, че адюнктата е приковала погледа си в императрицата: точно в този миг нещо премина между тях и — съвсем бавно — очите на Ласийн станаха безизразни, някак странно безцветни.
Адюнктата стана.
— Да, императрице.
Т’амбър също стана и преди някой да е погледнал към Калам, той се изправи и заяви уморено:
— Адюнкта. Ще се видим отвън.
— Щом приключите с тези учтивости, моля, върнете се тук — каза императрицата. — Не съм получавала вашата оставка от Нокътя, Калам Мекхар, и мисля, че някои заслужени повишения доста се забавиха. Явната ни загуба на Топър в Имперския Лабиринт остави вакантен командния пост на Нокътя. Не мога да се сетя за човек, който да го заслужава повече.
Веждите на Калам се вдигнаха.
— И вие, императрице, си въобразявате, че ще приема мантията и просто ще си седя в Западната кула в Унта, обкръжен от курви и блюдолизци? Нов Топър ли очаквате?
Ред беше на Ласийн да отвърне с безукорно сдържан тон.
— Най-определено не, Калам Мекхар.
„Целият Нокът, под мое командване. Богове, кой би паднал първи? Малик Рел, Корболо Дом…“
„И тя знае това. Тя предлага това. Мога да изрежа туморите от плътта… но първо трябва да умрат някои уикци. И… не само уикци.“
Не можеше да се довери на себе си, за да проговори, дори не знаеше какво да каже, ако можеше. Просто се поклони на императрицата и излезе от залата след Тавори и Т’амбър.
В коридора.
Двадесет и три крачки до преддверието — Червените мечове си бяха отишли. Тавори спря, даде знак на Т’амбър да мине покрай нея и тя застана при отсрещната врата. След това адюнктата затвори вратата зад тях.
И се обърна към Калам.
Но заговори Т’амбър.
— Калам Мекхар. Колко Ръце ни очакват?
Той извърна очи.
— Всяка Ръка е обучена да действа като самостоятелна единица. Това е сила, и недостатък.
— Колко?
— Четири кораба, пристанали долу. Може да са до осемдесет.
— Осемдесет?
Убиецът кимна. „Ти си мъртва, адюнкта. И ти, Т’амбър.“
— Тя няма да ви позволи да се върнете на корабите — отрони той, все така отбягваше погледите им. — Иначе ще последва гражданска война…
— Няма — каза Тавори.
Калам се намръщи и я изгледа.
— Ние напускаме Малазанската империя. И най-вероятно никога повече няма да се върнем.
Той отиде до стената, опря се на нея и затвори очи. Потта се стичаше по лицето му.
— Разбирате ли какво ми предложи тя току-що? Мога да се върна в онази зала и да направя точно това, което иска да направя — онова, което й е нужно да направя. Двамата с нея след това ще излезем оттам и ще оставим два трупа с отрязани глави на оная проклета маса. Проклятие, Тавори. Осемдесет Ръце!
— Разбирам — каза адюнктата. — Върви тогава. Няма да мисля лошо за теб, Калам Мекхар. Ти си от Малазанската империя. Служи й.
Но той не помръдна, нито отвори очи.
— Значи това вече нищо не означава за теб. Така ли, Тавори?
— Имам си други грижи.
— Обясни ми ги.
— Не.
— Защо не?