Отговори му Т’амбър:
— Тази нощ има сливане, Калам. Тук, в град Малаз. Играта тече в трескави ходове и контраходове, и да, Малик Рел е участник, въпреки че ръката, която го движи, остава далечна, невидима. Премахването му, каквото е намерението ти, ще се окаже гибелен удар и може да промени изцяло равновесието. Възможно е да спаси не само Малазанската империя, но и целия свят. Как можем да възразим на желанието ти?
— И все пак…
— Да — отвърна Т’амбър. — Ние те молим. Калам, без тебе нямаме никакъв шанс…
— Шестстотин професионални убийци, проклятие! — Опря главата си в стената. Не можеше да погледне тези две жени, да види в очите им потребността. — Само аз не стигам. Слезем ли всички долу, Малик Рел ще живее.
— Щом казваш — отвърна Тавори.
Изчака я да добави още нещо, последна молба. Изчака Т’амбър да добави нов аргумент. Мълчание.
— Струва ли си, адюнкта?
— Спечели тази битка, Калам. Или спечели войната.
— Аз съм най-обикновен човек.
— Да.
„С ашик в дупката.“
Дланите го засърбяха под кожените ръкавици.
— Този джисталски жрец е обзет от злоба.
— Стара, да — отвърна Т’амбър. — И от жажда за власт.
— Ласийн е отчаяна.
— Да, Калам, знаем.
— Защо не останете тук, двете? Изчакайте да ги убия. Изчакайте и ще убедя императрицата, че този погром трябва да бъде спрян. Веднага. Да не се пролива повече кръв. Долу в града има шестстотин убийци — можем да съкрушим това безумие, да прочистим това безумие…
— Без повече кръв ли, Калам Мекхар?
Въпросът на Т’амбър го жегна и той тръсна глава.
— Само водачите на кръговете, не повече.
— Явно не си се досетил нещо — каза Т’амбър.
— Какво?
— Нокътят. Има вербувани сред тях. Масово. Джисталският жрец не е спал.
— Откъде знаеш?
Ново мълчание.
Калам се потърка по челото с две ръце.
— Богове подземни…
— Може ли да те попитам нещо?
— Казвай, Т’амбър.
— Ти възропта веднъж при чистката на Старата гвардия. Всъщност дойде в този град не много отдавна, с намерение да убиеш императрицата.
„Как е научила това? Как е възможно изобщо да го знае? Коя е тя?“
— Продължавай.
— Тласнал те беше гневът, възмущението. Спомените ти бяха обявени за лъжи и ти поиска да се опълчиш на тези „прекроители на истината“, които се подиграха с всичко, което ценеше. Искаше да погледнеш в очите онази, която реши, че Подпалвачите на мостове трябва да умрат — нужно ти беше да видиш истината в тях и щеше да действаш, ако я намериш. Но тя успя да те предума…
— Тя дори не беше тук.
— А, разбрал си го значи. Е, все едно. Щеше ли само това да те спре да отидеш в Унта? Да се добереш до нея?
Той поклати глава.
— Къде е сега негодуванието ти, Калам Мекхар? Колтейн. Имперският историк Дюйкър. Седма армия. А сега — уикците и Четиринадесета. Юмрук Темъл. Нил, Недер. Гал от Изгорените сълзи на хундрилите, които изтласкаха Корболо Дом при Санимон — отнеха победата на Корболо много преди Ейрън. Предателите са в тронната зала…
— Мога да сложа край на това.
— Можеш. И ако избереш това, ние с адюнктата ще умрем поне малко удовлетворени. Но с нас ще умрат и мнозина други. Повече, отколкото който и да е от нас може да побере в ума си.
— Питаш ме къде е негодуванието ми, но имаш отговора пред себе си. Живо е. Вътре в мен. И е готово да убива. Сега.
— Убийството на Малик Рел и Корболо Дом няма да спаси уикците, нито хундрилите. Няма да предотврати войната с перишите. Нито унищожението на равнините на Уик. Императрицата наистина е отчаяна, толкова отчаяна, че ще пожертва своята адюнкта срещу убийството на двама предатели в обкръжението й. Но кажи ми, не мислиш ли, че Малик Рел разбра същината на предложението на Ласийн към теб?
— Това ли е въпросът ти?
— Да.
— Корболо Дом е глупак. Той вероятно нищо не схваща. Джисталският жрец, за съжаление, не е глупав. Така че е подготвен. — Калам замълча, макар че мислите му продължиха в безброй посоки. Скрити възможности. — Той може би не знае, че притежавам отатаралско оръжие…
— Силата, от която може да привлича, е Древна — каза Т’амбър.
— Значи според всичко, които си казахме тук, може да се проваля.
— Може.
— А ако се проваля, всички губим.
— Да.
Калам отвори очи и видя, че адюнктата му е обърнала гръб. Само Т’амбър беше с лице към него, златистите й очи не трепваха, погледът й беше загадъчен.
„Шестстотин.“
— Кажи ми следното, Т’амбър. Ти и адюнктата… чий живот е по-важен?
Отговорът последва незабавно.
— На адюнктата.
Тавори като че ли трепна, но не се обърна.
— А между теб и мен? — попита Калам.
— Твоят.
„Аха.“
— Адюнкта, изберете, ако благоволите, между себе си и Четиринадесета.