— Каква е целта на всичко това? — попита прегракнало Тавори.
— Изберете.
— Юмрук Кенеб получи заповедите си.
Калам отново затвори очи. А някъде там, в едно скрито кътче в ума му, прозвуча тънък, едва доловим звук. Музика. Изпълнена със скръб.
— Лабиринти в града — промълви той. — Много. Кипят от сила — Бързия Бен ще се затрудни ужасно дори да успея да се добера до него, а да се използват портали е невъзможно. Адюнкта, ще ви трябва мечът. Отатарал във фронта… и в тила.
Странна музика. Мелодията му бе непозната и все пак… позна я.
Калам отвори очи и в този миг адюнктата бавно се обърна.
Очите й бяха като удар в сърцето.
— Благодаря ти — промълви тя.
Убиецът се пое дъх и разкърши рамене.
— Добре. Няма смисъл да ги караме да чакат.
Перла пристъпи в залата. Малик Рел крачеше напред-назад, а Корболо Дом беше отпушил бутилка вино и тъкмо си наливаше. Императрицата седеше в стола си.
Не загуби време в предисловия.
— Тримата наближават портата.
— Разбирам. Калам Мекхар е направил своя избор значи.
Сянка на разочарование сякаш пробяга по лицето й.
— Да. Той вече не стои на пътя ти, Перла.
„Кучка такава. Предложи му Нокътя, нали? А къде щеше да ме постави мен това?“
— Двамата с него имаме неуредени сметки, императрице.
— Нека това не попречи на по-важното. Калам е най-маловажната жертва, разбираш ли ме? Премахни го от пътя, разбира се, но след това изпълни каквото ти бе заповядано.
— Разбира се, императрице.
— Щом се върнеш — каза Ласийн с много тънка усмивка на простоватото си лице, — имам изненада за теб. Приятна.
— Едва ли ще се забавя много…
— Тази твоя свръхсамоувереност е най-дразнещото у теб, Перла.
— Императрице, той е сам!
— Допускаш ли, че адюнктата е безпомощна? Тя владее отатаралски меч, Перла — магията, с която Нокътят устройва засадите си, няма да действа. Това ще е брутално. Освен това имаме и Т’амбър, а тя си остава загадка — за всички нас. Не искам да се върнеш при мен заранта, за да ме уведомиш, че успехът е струвал двеста мъртви Нокти по улиците.
Перла отвърна с мълчалив поклон.
— Е, върви.
В този момент Малик Рел се обърна.
— Старши Нокът. След като тази задача приключи, погрижете се две Ръце да се прехвърлят на кораба „Бясната вълчица“ с указания да убият Нил и Недер. Ако се появи възможност след това, трябва да убият и Юмрук Кенеб.
Перла се намръщи.
— На онзи кораб е Бързия Бен.
— Него го забрави — каза императрицата.
— Няма ли да защити жертвите?
— Неговата сила е илюзия. — Малик Рел махна пренебрежително с ръка. — Титлата му на Върховен маг е незаслужена, но подозирам, че й се радва, тъй че нищо няма да направи, за да разкрие колко нищожни са дарбите му.
Перла бавно кривна глава. „Така ли, Малик Рел?“
— Върви да дадеш заповедите си — подкани го Ласийн.
Нокътят отново се поклони и напусна залата.
„Калам Мекхар. Най-после можем да сложим край на това. За това ти благодаря, императрице.“
Влязоха в стражевата постройка на върха на Рампата. Лубен бе като сянка, изгърбен над малката маса в ъгъла. Вдигна за миг очи към тях и ги наведе отново. Стискаше бронзова халба в грамадните си ръце.
— Ще удариш една и за нас, нали? — каза Калам.
— Разчитай.
Продължиха към портата отсреща.
Лубен зад тях промълви:
— Внимавай на последното стъпало долу.
— Добре.
„И ти благодаря за това, Лубен.“
Излязоха на площадката.
Долу из града вече горяха сгради. Факли пробягваха по улиците като фосфорни червеи из гниеща плът. Чуваха се смътни викове и писъци. Централният пристан гъмжеше от хора.
— Пехота на кея — каза адюнктата.
— Държат се — добави Т’амбър, сякаш искаше да вдъхне увереност на Тавори.
„Богове подземни, поне хиляда души трябва да е тази тълпа.“
— Не са повече от три отделения, адюнкта.
Тя не отвърна нищо, започна да слиза. Т’амбър я последва, а накрая, след един последен поглед към кипящата битка при кейовете, Калам пое след тях.
Тене Баралта влезе в добре обзаведената стая, спря за миг да се огледа и се запъти към един от плюшените столове с висок гръб.
— Кълна се в Седемте — отрони с въздишка, — най-сетне приключихме с оная студеноока вещица. — Седна, изпружи крака. — Налей вино, капитане.
Лостара Юил се приближи до командира си.
— Това може да почака. Позволете да помогна да смъкнете бронята, сър.
— Добра идея. Призракът на ръката ми така боли — вратните ми мускули са като огънати железни пръти.
Тя смъкна металната ръкавица от здравата му ръка и я сложи на масата. Премести се зад стола и откопча иглата на наметалото му. Той се надигна леко да й позволи да го смъкне. Тя го сгъна грижливо и го положи върху дървена ракла до голямото, отрупано с възглавници легло. Върна се при Тене Баралта и каза: