— Станете за малко, сър, ако благоволите. Ще махнем ризницата.
Той кимна и се изправи. Беше доста тромаво, но най-сетне успяха да свалят тежката броня. Тя я струпа на пода до леглото. Подплатата отдолу беше мокра от пот, вмирисана и на петна под мишниците. Тя смъкна и нея и Баралта остана гол над бедрата. Старите белези от изгаряния бяха на сини мехури. Мускулите му се бяха отпуснали от бездействие под пласта тлъстини.
— Висш Денъл — каза Лостара. — Императрицата няма да се поколебае да се разпореди да ви изцерят, както подобава.
— Естествено — отвърна той и се отпусна отново в стола. — А след това, Лостара Юил, няма да трепваш, щом ме погледнеш. Много неща се въртят в ума ми, за теб и мен.
— Наистина ли? — Отново се премести зад него и започна да мачка стегнатите от напрежение мускули от двете страни на врата му.
— О, да. Не се съмнявай.
— Спомняте ли си, сър. Онова посещение, което направих веднъж, преди много време. Докато преследвах Калам Мекхар. Посещение в една гарнизонна цитадела. Седях на същата маса с убиеца. И беше наредена колода, доста неочаквано. Смърт и Сянка властваха над полето, ако паметта не ме лъже — а признавам, не мога да го гарантирам. Все едно, следвайки точно вашите заповеди, след това избих всички присъстващи — след като си замина Калам, разбира се.
— Винаги си изпълнявала заповедите с впечатляваща точност, Лостара Юил.
Тя прокара лявата си длан по брадичката му и я погали нежно.
— Онази нощ на убийства, командире, си остава повод за най-голямото ми съжаление. Всички до един там бяха невинни.
— Не позволявай подобни прегрешения да ти натежават, обич моя.
— Доста трудна задача, сър. Постигането на такова хладнокръвие.
— Имаш изключителен талант в тези неща.
— Предполагам, че да — промълви тя и дланта й погали нацепените му устни и се спря там. А ножът в другата й ръка се хлъзна по врата му, зад дихателната тръба, и посече навътре и надолу.
Кръв плисна в дланта й, притиснала устата, съпроводена от къркорене и мехурчета изтръгнал се въздух. Тялото в стола потрепери за няколко мига и се отпусна.
Лостара Юил се отдръпна. Изтри ножа и ръцете си в копринената завивка. Прибра ножа в канията, взе ръкавиците си и отиде до вратата.
Открехна я, колкото да може да мине, и каза на двамата Червени мечове на стража отвън:
— Командирът спи. Не го безпокойте.
Те отдадоха чест.
Лостара притвори вратата и закрачи по коридора.
„Да. Котильон, ти се оказа прав за него в края на краищата.“
„И за сетен път нужното хладнокръвие беше постигнато.“
Уру Хела беше паднала, крещеше и се извиваше около копието, пронизало тялото й. Корик изруга, натисна още по-здраво с щита си и изтласка назад нападателите, докато успее да я прекрачи. Смайлс пристъпи зад него, сграбчи Уру Хела за колана и я повлече назад.
Избухна нов шрапнел, тела се загърчиха сред плиснала кръв, пръските удариха Корик в лицето под шлема. Той примига да махне парещата горещина от очите си, пое с щита удара на някакъв боздуган, после заби нагоре изпод него, върхът на меча се вряза в нечии слабини. Крясъкът на осакатения нападател почти го оглуши. Той издърпа меча.
Зад него се разнесоха викове, но не можа да ги проумее. С изпадналата от боя Уру Хела и Шортноус, ранен с меч в бедрото при последния щурм, фронтовата редица бе изтъняла отчайващо. Галт и Лоуб вече се бяха включили. Детсмел се бореше да спре кръвта на Шортноус, а Уидършинс трескаво се мъчеше да отбие щурма на Мокра — магическите атаки целяха да вдъхнат объркване и паника. Силата на отдельонния маг обаче бързо се изтощаваше.
Какви, в името на Гуглата ги вършеше Бързия Бен? Къде беше? Защо все още го нямаше на палубата на „Бясната вълчица“?
Корик се усети, че сипе ругатни на всички езици, които знаеше. Не можеха да удържат.
И кой свиреше тая проклета музика?
Продължи да се бие.
И не видя онова, което ставаше зад него, хлъзгащия се от мрака огромен катамаран с вълчата глава на носа, приближаващ се към кея. Широките платформи изскърцаха навън и тупнаха тежко върху здравия камък. Войници в тежка броня тръгнаха в марш по тези платформи, със стрелци между тях, с дълги стрели, изпънати на тетивите.
Корик посече с меча си, видя как лицето на някакъв нещастен малазански гражданин се пръсна на две с отпрана челюст, порой от кръв — лъсналото бяло на оголената кост — след това очите му, изпълнени с неверие и ужас…