Цялата глава все едно се стопи под гънките на качулката, пръсна кръв и белезникав мозък.
Калам пусна гърчещото се тяло, грабна ножовете си и се обърна срещу последните двама от Ръката.
И двамата вече бяха паднали. Адюнктата стоеше над единия, с плувнал в кръв меч. Т’амбър, изглежда, беше влязла с голи ръце в схватка с другия Нокът, успяла беше да прекърши врата му, но той бе забил двете си ками в нея. Калам зяпна, щом тя издърпа оръжията от тялото си, малко под ключицата и дясната й китка — и ги хвърли настрана, все едно бяха трески.
Той видя очите на младата жена — златото сякаш блесна за миг, преди тя да се обърне небрежно.
— Запуши ги тези дупки — каза й. — Ще ти изтече кръвта.
— Не се грижи за мен — отвърна тя. — Сега накъде?
На лицето на адюнктата се бе изписала болка, докато гледаше любимата си — като че ли едва се сдържаше да не я прегърне.
Калам прибра и другия си нож.
— Накъде ли, Т’амбър? Засадите са поставени за всякакъв пряк достъп до Централния пристан. Да ги принудим да излязат и да тръгнат да ни прихванат. На запад, адюнкта, навътре в града. След това свиваме на юг и продължаваме през Централния квартал, после минаваме по някой от вътрешните мостове към Мишия — района го познавам добре — и ако успеем да стигнем толкова далече, хващаме към крайбрежната улица и оттам отново на север. Ако се наложи, можем да откраднем лодка и да се доберем с нея до „Бясната вълчица“.
— Предполагам, че в момента ни наблюдават — каза Тавори.
Калам кимна.
— И разбират, че магията им ще ги провали.
— Да.
— Което ще ги принуди да са по-… открити.
— Много скоро ще се озовем срещу повече от една Ръка — каза Калам. — Тогава вече ще изпаднем в сериозна беда.
Отвърна му с лека усмивка.
Калам отново се извърна към Т’амбър.
— Трябва да се движим бързо…
— Мога да издържа.
— Защо не използва меча си с тоя глупак?
— Прекалено близо беше до адюнктата. Хванах го отзад, но все пак се оказа достатъчно ловък да ме удари.
„Проклятие, лошо начало.“
— Добре. Раните не изглеждат дълбоки. Да тръгваме.
Щом поеха на запад — стръмният бряг на пристанището им се падаше вдясно — адюнктата каза:
— Повечето ли хора отскачат, щом се блъснат в теб, Калам Мекхар?
— Бързака все казва, че съм най-якият мъж, когото познавал.
— Една Ръка е напуснала укритието си — каза Т’амбър. — Движат се успоредно на нас.
Калам се озърна наляво. И не видя нищо. Никого. „Как го разбира това? Съмнявам ли се в нея? Нито за миг.“
— На пътя ни ли се събират?
— Все още не.
Още официални сгради, а след това се появи първото по-голямо имение от Квартала на мълниите. „Виж, тук няма погроми. Естествено.“
— Улиците поне са само за нас — измърмори той. „Повече или по-малко.“
— Към Стари горни имения водят само три порти — промълви след малко адюнктата. — А ние се приближаваме към последната от тях.
— Да, малко по на запад всичко е стена, и колкото по-далече отиваме, става по-висока. Но има едно старо имение, изоставено от години, и се надявам, че все още е празно. Има път натам и ако имаме късмет, Ръцете няма да знаят за него.
— Нова Ръка току-що излезе от последната порта — каза Т’амбър. — Съединява се с другата.
— Само двете ли са тук, в Мълниите?
— Засега.
— Сигурна ли си?
Тя го изгледа накриво.
— Обонянието ми е много остро, Калам Мекхар.
„Обонянието?“
— Не знаех, че убийците на Нокътя са престанали да се къпят.
— Не е от този тип миризма. Агресия, страх.
— Страх ли? Та ние сме само трима, в името на Гуглата!
— И един от нас си ти, Калам. И все пак всеки от тях иска да е Ръката, която ще те свали. Ще се състезават за тази чест.
— Идиоти. — Той посочи напред. — Онази там, с високите стени. Не виждам светлини…
— Вратата е открехната — каза адюнктата, щом приближиха.
— Все едно — отвърна Т’амбър. — Ето ги.
Тримата се обърнаха рязко.
Заглушаващият ефект на извадения от ножницата меч на адюнктата се оказа много по-силен от този на дългия нож на Калам, а обхватът му се видя, когато на трийсет разтега нагоре по улицата десет загърнати в наметала фигури се откроиха внезапно, като изникнали от небитието.
— Залегни! — извика Калам и се сниши.
Изсвистяха сребристи стрели, остриетата блеснаха на бледата лунна светлина, стрелите се удариха в обраслата с мъх стена над тях. Калам изруга, щом видя втурналата се срещу убийците Т’амбър.