— Те ще се обърнат и ще ни устроят засада, Старши Нокът…
— Вероятно. Приятни забавления. Хайде.
Зъл кикот щеше да е още по-зле, но и кискането беше достатъчно не на място.
Перла издърпа нагоре левия ръкав на широката риза. Върхът на стрелата, заредена в стегнатия на китката арбалет, беше покрит с восък. Лесно щеше да се смъкне в нужния момент. Междувременно нямаше смисъл да рискува възможен допир с паралта, намазан по ръбовете на острието. „Не, това усещане е за теб, Калам.“
„Премахнали сте магията в края на краищата. Така че не ми оставяш голям избор. И пет пари не давам за Кодекса.“
Оправи отново ръкава, погледна двете си избрани Ръце — своите фаворити, най-елитните професионални убийци. Нито един от тях не беше маг. Техният талант беше от най-прекия вид. Високи, мускулести, не отстъпваха по маса на Калам.
— Ние се разполагаме при южната страна на Адмиралския мост, в края на Мишия.
Единият попита:
— Вярвате ли, че ще стигнат чак дотам, Старши Нокът?
Перла каза само:
— Да тръгваме.
Калам се запровира през ниския тесен тунел и бързо стигна до храстите, прикриващи входа на пещерата. Имаше откършени клони, а въздухът вонеше на жлъчка и кръв. „Това пък какво е?“ Приближи се, извадил оръжията.
Тук беше имало Ръка, в засада до входа на тунела. Пет трупа, с разперени крайници. Калам се провря през храстите.
Бяха насечени на късове. Счупени ръце. Отрязани крака. Кръв навсякъде — още капеше от ниските клони на дървото в изоставената градина. Двама бяха изкормени, червата им се бяха изсипали върху сухите листа като подути червеи.
Усети движение зад себе си и се обърна. Адюнктата и Т’амбър излизаха от храстите.
— Бързо — прошепна Тавори.
— Не съм аз, адюнкта.
— Разбрах. Имаме си приятели, изглежда.
— Не разчитайте на това — каза Калам. — Това прилича на отмъщение — някой или някои са събрали много омраза към тези нещастници. Не мисля, че има нещо общо с нас. Както казахте, Нокътят е компрометирана организация.
— Обърнали са се едни срещу други?
— Определено изглежда така.
— Все пак е в наша изгода, Калам.
— Хмм… Това не е толкова важно, колкото че са се досетили, че сме тръгнали по заобиколен път. Вече сме в сериозна беда, адюнкта.
— Чуват се звуци — каза Т’амбър. — Горе от кладенеца, мисля. Ръце. Две.
— Много бързо — процеди през зъби Калам. — Искат да ни тласнат напред. Да вървят при Гуглата. Вие двете останете тук. — Тръгна обратно към тунела.
„Горе на кладенеца. Значи ще трябва да слезете… Един по един. Много сте нетърпеливи, глупаци. И ще платите скъпо.“
Стигна до щерната и видя първите два крака, провиснали от дупката в тавана. Приближи се.
Нокътят скочи леко… и издъхна с нож в едната очна кухина. Калам изтръгна оръжието и издърпа настрана отпуснатото тяло. Погледна нагоре и зачака следващия.
После чу глас, който отекна надолу.
Събрани около кладенеца, двете Ръце стояха в недоумение, загледани надолу в тъмното.
— Помощник старшият каза, че ще извика — изсъска един. — Нищо не чувам отдолу.
После се чу — много смътно, три бързи подсвирвания. Познатият сигнал.
Убийците въздъхнаха облекчено.
— Проверявал е входа. Калам трябва да е минал през обсадата в градината.
— Казват, че бил най-опасният Нокът, когото е имало някога. Дори Танцьора не искал да се забърква с него.
— Стига. Хайде, Стурто, слизай.
След малко Калам излезе от тунела. Т’амбър, седеше на земята с гръб, опрян на едно дърво, вдигна глава, кимна и се изправи. Кръв потече от скута й и по бедрата.
— Сега накъде? — попита адюнктата.
— Покрай стената на старата градина, на запад до улица „Гарванов хълм“, после право на юг към самия хълм — улицата е широка, с много задънени преки. Ще заобиколим хълма от източната страна покрай Старата градска стена, после през Адмиралския мост. — Калам замълча и добави: — Ще трябва да се движим бързо, на бегом; никога направо, но и без да спираме. Значи, там има тълпи, банди, които си търсят боя — трябва да гледаме да не се натъкнем на такива. Тъй че като казвам да се движим бързо и да не спираме, говоря сериозно. Т’амбър…
— Мога да издържа.
— Чуй…
— Казах, мога да издържа.
— Не би трябвало дори да си в съзнание, проклета да си!
Тя вдигна меча си.
— Да вървим да намерим следващата засада, а?
Под очите на Сторми лъснаха сълзи, щом изтръгналата се от струните скръбна музика изпълни малката стая и едно след друго в умовете на четиримата войници изплуваха имена и лица. Времето замръзна. Свещите догаряха. От улиците на града отвън приглушено долитаха шумовете от боеве, викове на умиращи, хор като от сбрани в едно гласове на история, на човешко падение и екове, достигащи до тях от всяко място на този свят. Усилието на Фидлър да избегне мрачната монотонност на траурна песен налагаше колебливост в мелодията, търсене на надежда и вяра, и здравия смисъл на приятелството — не само с падналите, но и с тримата други мъже в стаята — но беше борба, която той губеше.