Толкова лесно изглеждаше за толкова много хора да отделят войната от мира, да очертаят дефинициите им до разграничимост. Маршируващи в строй войници, решителни битки и разгром. Заключени оръжейни, мирни договори, празненства и широко разтворени градски порти. Но Фидлър знаеше, че страданието избуява и в двете селения на битието — виждал беше предостатъчно лица на бедняци, на старици и невръстни деца в майчините им прегръдки, лежащи неподвижно тела покрай пътя или в уличните канавки, в които каналната вода течеше неспирно, като реки, и събираше своите изнурени души. И беше стигнал до убеждението, забито като железен гвоздей в сърцето му, че с това изгарящо, разкъсващо осъзнаване повече не може да гледа на нещата както някога и да вижда каквото вижда с удобно раздвоения ум, пълен с готови преценки — плода на моралната относителност — това е по-лошо, това е по-добро. Истината в сърцето му бе следната: той вече не вярваше в мира.
Мирът не съществуваше, освен като идеал, на който служеха безкрайни възвишени слова, литания, предлагаща заблудата, че отсъствието на открито насилие е достатъчно само по себе си, че е доказателство, че едното е по-добро от другото. Не съществуваше никаква разграниченост между войната и мира — никаква истинска опозиция между двете — освен в особените изражения на вездесъщото неравенство. Страданието бе всепроникващо. Деца умираха от глад в нозете на богати владетели, колкото и сигурна и неоспорима да е властта им.
Твърде много състрадание се беше събрало в него — знаеше го, защото усещаше болката, безпомощността, зова на отчаянието, и от това отчаяние произтичаше желанието — нуждата — да се оттегли, да вдигне ръце и просто да се оттегли, да обърне гръб на всичко, което виждаше, на всичко, което знаеше. Щом не можеше да направи нищо, проклятие, тогава нямаше да вижда нищо. Какъв друг избор можеше да има?
И тъй, ние плачем за падналите. Плачем за онези, които тепърва ще паднат, а във война писъците са силни и груби, а в мир хлипът е толкова изнурен, че си казваме, че не чуваме нищо.
И тъй, тази музика е траурен плач, и аз съм обречен да слушам горчивите й ноти, докато съм жив.
Покажете ми бог, който не иска страдание за смъртните.
Покажете ми бог, който тачи различието, обич, обгръщаща дори и неверници, и която не е застрашена от тях.
Покажете ми бог, който разбира смисъла на мира. В живота, а не в смъртта.
Покажете ми…
— Спри — изхриптя Геслер.
Фидлър примига, отпусна цигулката.
— Какво?
— Не можеш да завършиш с толкова гняв, Фид. Моля те.
„Гняв ли? Съжалявам.“ Щеше да го изрече на глас, но изведнъж усети, че не може. Наведе очи и заоглежда мръсния под. Някой мимоходом — може би самият той — неволно беше стъпил върху хлебарка. Смачкана, полуразмазана в грубото дърво, крачетата й потрепваха. Зяпна я смаяно.
„Мило същество, дали не проклинаш сега един безразличен бог?“
— Прав си. Не мога да свърша така. — Вдигна отново инструмента. — Ето ви една по-различна песен, една от малкото, които наистина съм учил. От Картуул. Казва се „Танцът на паралта“. — Опря лъка на струните и започна.
Дива, буйна и весела. Последните й ноти описваха как победоносната женска изяжда своя любим. И макар без думи, детайлите в този бравурен финал не можеше да се сбъркат.
Четиримата мъже се разсмяха.
А после отново се смълчаха.
Можеше и по-лошо да е, помисли Ботъл, докато бързаше по тъмната уличка. Агайла можеше да бръкне отляво вместо отдясно, там, под ризата, и да издърпа не кукла, а жив плъх — който вероятно щеше да я ухапе, защото Ю’Гатан май най-много обичаше да хапе. Дали последвалият разговор тогава щеше да поеме в друга посока? Вероятно.
Уличките в Мишия квартал криволичеха, тесни, задръстени и неосветени, и спъването в нечий труп едва ли беше толкова необичайно, колкото човек можеше да си… но не и пет трупа. Ботъл спря, сърцето му се разтупка. Миризмата на смърт го погълна. Жлъчка и кръв.
Пет трупа, всички облечени в черно, закачулени, като че ли бяха насечени на късове. Съвсем наскоро.