Чу от някаква близка улица писъци, викове, изпълнени с ужас. „Богове, какво става?“ Помисли дали да не пусне Ю’Гатан, но се отказа — очите на плъха щяха да му потрябват по-късно, сигурен беше в това, а да рискува сега животинчето означаваше възможен провал. „Освен това не съм много далече от целта си. Поне се надявам.“
Провря се предпазливо покрай труповете и се доближи до входа на уличката.
Онова, което беше предизвикало врясъците, се бе отдалечило в друга посока, макар че покрай него пробягаха няколко фигури, тичаха към кейовете. Ботъл излезе на улицата, зави надясно и продължи в същата посока.
И стигна до входа на кръчма. Хлътнали стъпала, водещи надолу. Лъхна го лютивата миризма на пот. „Вътре е. Благодаря ти, Агайла.“
Заслиза по стъпалата, бутна вратата и прекрачи прага на „Хана на обесения“ на Кууп.
Малката бърлога с нисък таван беше препълнена, но странно тиха. Към него се извърнаха пребледнели лица, намръщени очи се приковаха в него, щом спря на прага да се огледа.
„Проклети ветерани. Добре, че вие поне не сте навън да избивате пехотинци.“
Тръгна към тезгяха. Усети как куклата под гънките на наметалото му леко се раздвижи, един крайник помръдна — дясната ръка, — а след това видя високата фигура пред себе си, с гръб към него. Широк гръб и рамене, халба в дясната ръка, подпрян на тезгяха. Отпраният ръкав на ръката се хлъзна надолу и оголи плетеница от белези.
Ботъл спря зад него. Потупа го по рамото.
Обърна се бавно. Очите — като студени огнища.
— Ти ли си оня, когото наричат Чужденеца?
Мъжът се намръщи.
— Малко хора ме наричат така и ти не си от тях.
— Нося съобщение за тебе — каза Ботъл.
— От кого?
— Не мога да кажа. Не и тук.
— Какво е съобщението?
— Че дългото ти чакане приключи.
Смътен блясък в угасналите очи, сякаш два въглена се бяха разгорели отново.
— Това ли е?
Ботъл кимна.
— Ако имаш да си взимаш неща, мога да те изчакам, но не задълго. Трябва да побързаме.
Чужденеца извърна глава и подвикна на едрия тип зад тезгяха, който тъкмо избиваше чепа на едно буре.
— Темпър!
Онзи го изгледа през рамо.
— Тоя го дръж под око, докато се върна.
— Да го вържа ли искаш? Или да го смлатя до несвяст?
— Не, просто гледай да е жив.
— Тук е в пълна безопасност — отвърна Темпър и пристъпи към Ботъл. — Четиринадесета се справи добре, войник. Затова всички сме тука, а не отвън.
Погледът на Чужденеца сякаш леко се беше променил, когато отново се обърна към Ботъл и каза тихо:
— А, това било. Сега нещата стават малко по-ясни. Почакай, няма да се бавя.
Ботъл го загледа как се провира през гъстата тълпа, след което отново погледна Темпър.
— Има ли си истинско име?
— Убеден съм — отвърна Темпър и пак се зае с бурето.
Около една маса в отсрещния ъгъл седяха изгърбени три сенки. Само допреди миг не бяха там, сержант Хелиан беше убедена в това. Почти. Като че ли не пиеха нищо, което само по себе си беше достатъчно подозрително, а и тези черни наведени глави, сбрани една до друга, със сигурност си шепнеха за заговор, нечестиви планове, злокобни намерения, но и да си говореха, тя не можеше да чуе нищо, а и беше толкова сумрачно, че дори не можеше да види дали устите им мърдат. Стига да имаха усти.
Курвата на другата маса играеше на „Нощвите“. Сама.
Хелиан се наведе към пленника си.
— Това място е странно, мене ако питаш.
Леко вдигане на веждите.
— Нима? Духове и призраци, една мършава курва и един демон зад тезгяха…
— Внимавай кого наричаш „мършава“ — изръмжа курвата. Кръглите черни камъчета сами заподскачаха в нощвите. Тя изгледа навъсено резултата и замърмори: — Мамиш, а? Заклевам се и ти казвам сериозно, ако пак те хвана, Хормул, купувам свещ с твойто име на нея.
Хелиан хвърли поглед към тезгяха. Демоничният съдържател, върнал се отново в мършавото си хилаво телце, правеше нещо там, виждаше се само главата му. Като че ли ядеше резени от някакъв жълт плод, кривеше лице, докато изсмуче сока от всеки резен, после хвърли през рамо обелената кора.
— Кой го е пуснал така на свобода? — попита тя намръщена. — Не трябва ли някакъв господар да си има тука някъде? Не ги ли призовават и обвързват нещо? Ти си жрец, трябва да го знаеш това.
— Случайно знам, да — отвърна Банашар. — И да, обикновено е както го описа. — Потърка се по лицето и продължи. — С-според мен р-работата е такава, сержант. Тоя демон самият Келанвед го е п-призовал, сигурно за охрана, или д-даже за бияч. После го е оставил и демонът е поел бизнеса.
— Тъпо. Какво разбират демоните от бизнес? Лъжеш. Хайде пий, з-заподозрян, после му у-удряме още по едно и се махаме от тая лудница.