В списъка й имаше още цели — безразборна колекция имена, всичките можеше да се намерят в спомените на Котильон. От нея просто се очакваше да продължава от една цел към друга, и към последната — най-предизвикателната от всички… но това най-вероятно отстоеше месеци напред и щеше да й се наложи да извърши ловка маневра, за да се доближи достатъчно за удара, бавно, много предпазливо прокрадване до много опасен индивид. Към когото не изпитваше никаква враждебност.
„Точно това прави професионалният убиец. А обсебването на Котильон ме превърна в убийца. Това и нищо друго. Убивах и ще продължавам да убивам. Не трябва да мисля за нищо друго. Просто е. Би трябвало да е просто.“
И щеше да го направи просто.
Все пак какво бе накарало един бог да реши да убие някакъв си долен смъртен? Дребното камъче в обувката, дразнещо стъпалото. Клонката, плеснала го по лицето на горска пътека. Кой се замисля толкова, когато извади камъчето и го хвърли настрана? Или се пресегне и счупи клонката? „Аз май го правя, защото съм ръката на бога в това.“
„Стига. Край вече на тази слабост… на тази… несигурност. Изпълни си задачите и се отдръпни. Изчезни. Намери си нов живот.“
„Само че… как го прави човек това?“
Имаше един, когото можеше да попита — знаеше, че не е далече, след като си бе подбрал своята идентичност от спомените на Котильон.
Седеше на ръба на покрива, краката й се полюшваха в празното. Някой вече седеше до нея.
— Е? — попита Котильон.
— Убиец семк на Безименните изпълни мисията ми вместо мен.
— Тази нощ?
— Срещнах го, но не можах да го разпитам.
Богът кимна замислено.
— Пак Безименните. Това е неочаквано. И нежелано.
— Значи не те бяха причината за убийството на Мебра.
— Не. Раздвижване на стария култ. Мебра се гласеше да стане Върховен жрец. Най-добрият кандидат — за другите не се притеснявахме.
— Разчистване на къщата.
— Налага се, Апсалар. Боклук ни чака. Голям.
— Разбирам.
Помълчаха малко, след това Котильон се окашля.
— Все още не съм имал време да го нагледам, но знам, че е здрав, макар и разбираемо обезсърчен.
— Добре.
Сигурно усети, че тя иска да оставят въпроса дотук, затова замълча. После каза:
— Освободила си два призрака…
Тя сви рамене.
Котильон въздъхна и я погали по черната коса.
— Знаеш ли какви бяха някога?
— Крадци, мисля.
— Да, точно.
— Тайст Андий?
— Не, но доста дълго се задържаха над онези две тела и… попиха някои есенции.
— Аха.
— Сега са агенти на Еджуокър. Любопитен съм да видя какво ще направят.
— Засега, изглежда, са доволни само да ме придружават.
— Да. Мисля, че интересите на Еджуокър включват и тебе, Апсалар, заради нашата минала… връзка.
— Чрез мен — към теб.
— Явно съм предизвикал любопитството му.
— Еджуокър. Това привидение изглежда доста пасивно — отбеляза тя.
— За първи път го срещнахме в нощта на възнесението ни — отвърна замислено Котильон. — Нощта, в която преминахме в селението на Сянка. Мравки сякаш ме полазиха по гърба тогава, и оттогава всеки път ме полазват.
Тя го погледна накриво.
— Толкова си непригоден за бог, Котильон, знаеш ли го това?
— Благодаря за вота на доверие.
Тя се пресегна и потърка с длан брадичката му, жест много близък до милувка. Долови как той си пое дъх стъписан, очите му леко се разшириха, но не я погледна. Апсалар отдръпна ръката си.
— Съжалявам. Нова грешка. Напоследък май само грешки правя.
— Няма нищо — отвърна той. — Разбирам.
— Нима? О, да, разбира се.
— Довърши мисията си и всичко, за което си помолена, ще приключи. Няма да получиш повече искания от мен. Или от Сенкотрон.
В тона му имаше нещо, което я накара леко да потръпне. Нещо като… угризение.
— Разбирам. Това е добре. Уморена съм. От това, което съм, Котильон.
— Знам.
— Мислех малко да се поотклоня. Преди следващата ми задача.
— О?
— По крайбрежния път, на изток. Само няколко дни през Сянка.
Изгледа я, а тя забеляза смътната му усмивка и остана неизразимо доволна.
— Ах, Апсалар… Сигурно ще е забавно. Предай му поздравите ми.
— Настина ли?
— Абсолютно. Има нужда от малко разтърсване. — Той стана. — Трябва да тръгвам. Вече е почти призори. Внимавай и не се доверявай на онези призраци.
— Не са добри лъжци.
— Е, аз познавам един Върховен жрец, който прилага подобна тактика, за да обърква другите.
„Искарал Пъст.“ Този път се усмихна Апсалар, но нищо не каза, защото Котильон си бе отишъл.
Хоризонтът на изток бе лумнал в пламъци с изгрева на слънцето.
— Къде отиде тъмнината? — попита Кърдъл сърдито.
Апсалар стоеше до леглото си и опипваше пъстрата си колекция скрити оръжия. Трябваше да легне да поспи — може би следобед, — но първо щеше да се възползва от дневната светлина. Нещо важно имаше в онова убийство на Мебра от семк. Тази подробност беше потресла Котильон. Макар да не беше я помолил да го проучи, все едно, щеше да го направи, поне за ден-два.