— Слънцето изгря, Кърдъл.
— Слънцето? Кълна се в Бездната, на този свят има слънце? Те полудели ли са?
Апсалар се обърна към присвилия се от ужас призрак. Разтваряше се в прашливите лъчи светлина. Свита в сянката наблизо, Телораст гледаше ококорена, онемяла от страх.
— Кой да е полудял? — попита Апсалар.
— Ами те, кои! Тези, които са го създали това място!
— Ние чезнем! — изсъска Телораст. — Какво значи това? Ще престанем да съществуваме ли?
— Не знам — отвърна Апсалар. — Вероятно ще изгубите малко вещество, ако изобщо имате такова, но мисля, че ще е временно. По-добре да останете тук и да си траете. Ще се върна привечер.
— Привечер! Да, чудесно, ще чакаме тук до привечер. После — нощ, и тъмно, и всичките сенки, и разни неща за обсебване. Да, ужасна жено, ще те чакаме тук.
Тя слезе долу, плати за още една нощ и излезе на прашната улица. Тръгващите рано на пазар граждани вече се бяха раздвижили, продавачи дърпаха натоварени мулета, гъмжеше от коли, натоварени с кафези с птици, дъски с нарязано месо и буренца със зехтин или мед. Старци, изгърбени под вързопи дърва за огрев, кошове с грънци. По средата на улицата важно крачеха двама Червени мечове — страховити стражи на реда и закона, появили се отново, след като присъствието на империята беше преутвърдено така убедително. Бяха се запътили в същата посока като Апсалар — и като повечето хора всъщност — към огромното пространство на кервансарая извън градската стена, на юг от залива.
Червените мечове отваряха около себе си широк коридор, поклащащата им се походка, с ръцете в стоманените ръкавици, небрежно отпуснати на дръжките на прибраните в ножниците, но не и увити в бялата лента на мира тълвари внушаваха нагло, преднамерено провокативно предизвикателство. Но никой сякаш не ги виждаше.
Малко преди да ги настигне, Апсалар свърна вляво — маршрутите до становете на керваните все пак бяха повече от един.
Някой търговец, наемащ охранители парду и грал и явно проявяващ необичаен интерес към присъствието на танцьор на Сянка в града, можеше на свой ред да се превърне в предмет на интерес. Можеше просто да излезе, че търговецът (мъж или жена) е купувач или продавач на сведения, но дори това можеше да се окаже полезно за Апсалар — не че мислеше да плаща за каквито и да било сведения. Племенните охранници предполагаха продължително пътуване между отдалечени градове и по рядко използвани пътища. Този търговец щеше да знае някои неща.
Както и въпросните охранници, впрочем.
Стигна до окрайнините на първия стан. Погледнат отвисоко, кервансараят сигурно щеше да изглежда нашарен, след като търговци идваха и тръгваха в непрекъснат поток от фургони, конници, псета и камили. Външните му краища приютяваха по-дребни търговци, местата им изглеждаха предопределени по някаква неведома йерархия, докато керваните с по-висок ранг заемаха центъра.
Апсалар тръгна по главното платно между шатрите и започна дългото си издирване.
Някъде към обед видя един продавач на тапу и седна на една от малките масички под чергилото да хапне шиша с плодове и месо, мазнината потече на горещи вадички по ръцете й. В търговските станове, които бе посетила досега, бе открила подновена енергия. Смутовете и вълненията явно се отразяваха зле на търговията. Завръщането на малазанското управление беше благословено за нея, в целия й обичаен алчен блясък, и тя беше забелязала ликуването навсякъде. Парите течаха на хиляди потоци.
Три фигури привлякоха погледа й. Стояха пред входа на голяма шатра и като че ли спореха за една клетка с кученца. Бяха двете жени парду и един от мъжете от племето грал, които беше видяла в таверната. Бяха твърде залисани, за да са я забелязали, надяваше се. Избърса ръце в бедрата си, стана и тръгна, придържаше се към по-сенчестите места и по-далече от пазачите и шатрата на търговеца.
Достатъчно беше, че ги е открила, засега. Преди да се заеме с разпитването на търговеца или пазачите му, я чакаше друга задача.
Дългият път обратно до хана мина без произшествия. Беше вече следобед и умът й бе изпълнен с мисли за сън.
— Тя се върна!
Гласът, на Кърдъл, дойде откъм дървеното легло.
— Тя ли е? — попита от същото място Телораст.
— Познавам й обущата, виждаш ли вшитите железни ръбове? Не е като другото лице.
Апсалар спря и докато сваляше кожените си ръкавици, попита: