— Кое друго?
— Онова, дето дойде по-рано, преди камбана…
— Камбана? — учуди се Телораст. — О, ония камбани, разбрах. Измерват изтичането на времето. Да, Не-Апсалар, преди една камбана. Ние нищо не казахме. Мълчахме си. Лицето така и не разбра, че сме тук.
— Ханджията ли?
— Ботуши, изтъркани от шпори и обшити с бронз, обиколиха тук-там — наведе се да погледне и тука отдолу, но нас изобщо не ни видя, разбира се, нито пък нещо друго видя, защото ти никакъв багаж не си оставила да рови…
— Мъж беше, така ли?
— Не го ли казахме? Не го ли казахме, Кърдъл?
— Мисля, че да. Мъж, с ботуши, да.
— Колко се задържа? — попита Апсалар, оглеждаше стаята. Нищо нямаше за крадене. Ако беше крадец, разбира се.
— Стотина удара на сърцето му.
— Сто и шест, Телораст.
— Сто и шест, да.
— Влезе и излезе през вратата?
— Не, през прозореца — ти нали махна дъските, забрави ли? От покрива слезе, нали, Телораст?
— Или се качи от задната улица.
— Или пък от някоя от другите стаи, ей тъй, по стената — по стената, отдясно или отляво.
Апсалар се намръщи и скръсти ръце.
— През прозореца ли влезе изобщо?
— Не.
— Значи през лабиринт?
— Да.
— И не беше мъж — добави Кърдъл. — Демон беше. Голям, черен, космат, с остри нокти на ръцете и краката.
— И с ботуши — каза Телораст.
— Точно. Ботуши.
Апсалар дръпна ръкавиците и ги плесна на облегалката на леглото. Просна се на леглото.
— Събудете ме, ако се върне.
— Разбира се, Не-Апсалар. Можеш да разчиташ на нас.
Когато се събуди, беше тъмно. Изруга и се надигна от леглото.
— Кой час е?
— Тя е будна! — Сянката на Телораст се зарея близо до нея, с размазани в тъмното контури и смътен блясък в очите.
— Най-после! — изшепна Кърдъл откъм перваза на прозореца, където се беше свила, и извъртя глава да погледне Апсалар. — Две камбани след смъртта на слънцето! Искаме да разгледаме!
— Чудесно — отвърна тя и стана. — Елате с мен тогава.
— Докъде?
— В Джен’раб.
— О, онова окаяно място!
— Няма да се бавим много.
— Добре.
Тя взе ръкавиците си, провери отново оръжията по себе си — десетките болежки от дръжки на ножове и кании свидетелстваха, че си стоят затегнати по тялото й — и тръгна към прозореца.
— Широкия път ли ще използваме?
Апсалар спря и изгледа Кърдъл.
— Какъв широк път?
Призракът се сви на ръба на перваза и посочи навън.
— Онзи там.
Подобие на акведукт, загърнато в сянка, се изпъваше от прозореца над улицата и постройката отвъд нея, а после завиваше в лека дъга — към центъра на Джен’раб. Изглеждаше от камък, Апсалар можеше да види дори чакъла по платното и парчета натрошена зидария.
— Какво е това?
— Не знаем.
— От селението на Сянка е, нали? Трябва да е. Иначе нямаше да мога да го виждам.
— О, да. И ние така мислим. Нали, Телораст?
— Абсолютно. А може и да не е.
— Откога е тук? — попита Апсалар.
— Петдесет и три удара на твоето сърце. Ти се въртеше, докато не се събуди, нали, Кърдъл? Въртеше се.
— И стенеше. Е, само един стон. Тих. Съвсем тихичък.
— Не, това бях аз — рече Телораст.
Апсалар се качи на перваза, после, без да се пуска от ръбовете на стената, предпазливо стъпи на призрачния път. Беше си съвсем истински.
— Добре — каза тя малко стъписано. — Спокойно можем да го използваме това.
Тръгнаха над задната уличка и жилищната сграда, над следващата улица и най-сетне — над купищата отломки на руините. Някъде в далечината се издигаха призрачни кули. Град от сянка, ала съвсем различен от предната нощ. Над развалините долу се бяха изпънали постройки със смътни контури… канали, лъскавина, като от вода. По-ниски мостове пресичаха каналите. На няколко хиляди крачки в далечината, на югоизток, се издигаше огромен дворец, а до него имаше нещо, което трябваше да е езеро или пък широка река. Кораби пореха водите, с квадратни платна и лъскави, от катраненочерно дърво. Апсалар видя и някакви високи фигури, вървяха по един мост на петдесет крачки от тях.
Телораст изсъска:
— Познавам ги!
Апсалар се присви, изведнъж се почувства ужасно уязвима.
— Тайст Едур!
— Те могат ли да ни видят?
„Не знам.“ Поне никой не вървеше по пасажа, на който се намираха те… засега.
— Хайде, не е далече. Искам да се махнем оттук.
— Съгласни, о, да, съгласни.
Кърдъл се поколеба.
— Но пък, от друга страна…
— Не — отсече Апсалар. — Никакви опити, призрак.
— Просто долу в канала има един труп и…
„Проклятие!“ Наведе се над ниския парапет и погледна.
— Това не е Тайст Едур.
— Не е — потвърди Кърдъл. — Съвсем сигурно не е, Не-Апсалар. По-скоро е като теб, да, като теб. Само че по-подут, отскоро е умрял — искаме го…