Написано в ужас и паника. И все пак… Апсалар погледна другите таблички. Нещо трябваше да се е случило, за да предизвика такава откровеност. Дали Хеборик вече беше мъртъв? Не знаеше. Дали някой друг се беше натъкнал на дирята му, някой, осъзнал заплахата? И как, в името на Гуглата, Хеборик — дребен историк от Унта — се беше оказал в компанията на Ша’ик?
Червените мечове явно се бяха провалили в опита си да я убият. В края на краищата адюнкта Тавори я беше убила, нали? И то пред десет хиляди свидетели.
— Тази тук се свестява.
Апсалар се обърна към Телораст. Сянката бе надвиснала над охранничката парду до входа.
— Добре. — Апсалар избута табличките в ямата и намести камъка отгоре. — Напускаме.
— Най-после! Навън вече е почти светло!
— Моста няма ли го?
— Нищо, само руини, Не-Апсалар. О, това място толкова много прилича на родния свят!
— Млъкни, Телораст, тъпачко такава! — изсъска Кърдъл. — За това не говорим, забрави ли?
— Съжалявам.
— Щом се върнем в стаята, ще ми разкажете за онзи трон.
— Тя си го спомня.
— Аз не — заяви Кърдъл.
— И аз не. Трон ли? Какъв трон?
Апсалар изгледа двата призрака и въздъхна:
— О, добре. Все едно.
Фаладът беше с цяла глава по-нисък от Сеймар Дев — а тя бе само среден ръст — и навярно тежеше по-малко от единия й крак, ако се отрежеше горе от бедрото. Неприятен образ, помисли си тя, но ужасно близо до реалността. Жестоката поквара се беше просмукала до костите и бяха нужни четири вещици, за да задържат отровата. Това беше предната нощ и тя все още се чувстваше изнемощяла и със замаяна глава, а стоенето тук, под знойното слънце, влошаваше нещата още повече.
Колкото и нисък, и слаб да беше Фаладът, полагаше голямо усърдие да изобрази благородна, дори импозантна особа, кацнала на гърба на дългокраката си кобила. Уви, животното под него трепереше и се дърпаше уплашено всеки път, щом грамадният жребец на Карса Орлонг тръснеше глава и завъртеше заканително очи към кобилата. Фаладът стискаше с две ръце предния рог на седлото си, тънките му тъмни устни се бяха свили и очите му шареха боязливо. Пищната му, обшита с драгоценни камъни телаба беше раздърпана, а кръглата мека копринена шапка на главата му се беше кривнала на една страна, докато гледаше оногова, когото всички знаеха като Тоблакая, доскорошния поборник на Ша’ик. Същият, който, застанал до коня си, все още можеше, ако реши, да изгледа отвисоко владетеля на Угарат.
Петдесет дворцови стражи придружаваха Фалада и никой от тях не беше спокоен, конете им също.
Тоблакаят оглеждаше масивното здание, известно като Цитаделата Моравал. Цяло скалисто плато беше издълбано, стените бяха оформени като внушителни укрепления. Дълбок ров със стръмни брегове обкръжаваше цитаделата. Морантски муниции или магия бяха унищожили обрамчващия го каменен мост, а портите зад него, очукани и овъглени, бяха от здраво желязо. Виждаха се няколко разпръснати прозореца, високо над стените и без украса, всичките запушени с железни врати, прорязани с тесни коси амбразури за стрелите.
Лагерът на обсадителите беше занемарен, с няколкостотин войници — седяха или стояха около готварските огньове и поглеждаха към крепостта с леко преситен интерес. Отстрани, малко на север от тесния път, се простираше гробище от стотина импровизирани, високи до глезените дървени платформи с по един увит в плат труп на всяка.
Най-сетне тоблакаят се обърна към Фалада:
— Кога за последен път е видян малазанец на бойниците?
Младият владетел се сепна и го изгледа намръщено.
— Към мен се обръщат — заговори с тънкия си детински глас — по начин, подобаващ на сана ми на Свещен Фалад на Угарат…
— Кога? — повтори настоятелно тоблакаят и лицето му потъмня.
— Ами, ъъъ, то… капитан Инашан, отговорете на този варварин!
Капитанът бързо отдаде чест и закрачи към войниците в лагера. Сеймар видя как заговори на половин дузина от обсадителите, видя как завдигаха рамене на въпроса му, видя и как Инашан изправи гръб и чу как повиши глас. Войниците взеха да спорят помежду си.
Тоблакаят изсумтя и се обърна към коня си.
— Ти стой тук, Хавок. Не убивай никого.
После закрачи към ръба на рова.
Сеймар Дев се поколеба, но го последва.
Спря до него и той я погледна през рамо.
— Тази крепост ще я щурмувам сам, вещице.
— Не се и съмнявам — отвърна тя. — Дойдох само да погледам отблизо.
— Едва ли ще има много за гледане.
— Какво си намислил, тоблакай?