— Аз съм Карса Орлонг, от Теблор. Знаеш името ми и ще се обръщаш към мен с него. За Ша’ик бях Тоблакай. Тя е мъртва. За Леоман от Вършачите бях Тоблакай, а той все едно, че е мъртъв. За бунтовниците бях…
— Добре, разбрах. Само мъртви или почти мъртви хора са те наричали тоблакай, но трябва да знаеш, че само това име те е опазило да не гниеш до края на живота си в дворцовите ями.
— Онова пале на белия кон е глупак. Мога да му счупя гръбнака с една ръка…
— О, убедена съм. А армията му?
— Те са глупаци. Свърших с приказките, вещице. Гледай.
И тя загледа.
Карса се спусна в рова. Натрошена зидария, потрошени оръжия, обсадни камъни, полуразложени тела. Гущери пълзяха по скалите, хищни пеперуди се вдигаха като бели листа, подети от порива на вятъра. Добра се до едно място точно под масивните железни порти. Дори с неговия ръст едва можеше да достигне до тясната скална тераса в основата им. Огледа отломките от моста покрай себе си и започна да трупа камъни, избираше най-едрите, за да изгради груби стъпала.
Най-сетне остана доволен. Извади меча си, качи се по стъпалата и се озова на едно равнище с широкия занитен заключващ механизъм. Вдигна каменния меч с две ръце и намести върха в тесния процеп между двете крила там, където прецени, че трябва да е резето. Изчака за миг, докато положението на ръцете и ъгълът на острието се наместят в ума му, после вдигна меча, изви се назад колкото можеше върху импровизираната каменна платформа, и замахна.
Ударът беше точен, несъкрушимият халцедонов ръб се вряза в процепа между двете железни крила. Инерцията на замаха спря със стържещ звук, щом острието се стовари върху невидимия здрав железен лост. Откатът разтърси ръцете на Карса до раменете.
Той изпъшка, изчака болката да се отцеди, после изтръгна оръжието с металическо стържене. Отново замахна.
Усети и чу едновременно как изпращя лостът.
Изтръгна меча и натисна портите с рамо.
Нещо зад тях падна с шумно дрънчене и дясното крило на портата се люшна назад.
От другата страна на рова Сеймар Дев гледаше вторачена. Току-що бе станала свидетелка на нещо… необичайно.
Капитан Инашан пристъпи до нея.
— Седмината да ни пазят дано… Той току-що посече желязна врата.
— Да.
— Трябва да…
Тя го погледна.
— Какво трябва, капитане?
— Трябва да го махнем от Угарат. Далече. Колкото може по-скоро.
Фуниеобразният проход тънеше в мрак — коси стени, шахти и амбразури. Някакъв механизъм беше снишил сводестия таван и стеснил стените — виждаше се, че висят, може би на пръст разстояние да се съберат горе и да стъпят на павирания под. Двайсет убийствени крачки до вътрешната порта — беше открехната.
Карса се вслуша, но не чу нищо. Въздухът вонеше, лют и горчив. Примижа към амбразурите. Бяха тъмни, скритите помещения зад тях от двете страни бяха неосветени.
Карса стисна меча и влезе в цитаделата.
Никакъв нажежен пясък от улеите, никакви стрели, хвърчащи от прорезите, никакво вряло масло. Стигна до вътрешната порта. Зад нея — двор, една трета окъпан в бяла слънчева светлина. Закрачи напред и погледна нагоре. Скалата наистина беше изровена отвътре — отгоре имаше правоъгълник синьо небе, жаркото слънце изпълваше единия ъгъл. Стените от четирите страни бяха терасирани с укрепени платформи, балкони и безброй прозорци. Успя да различи входове по терасите, някои със зейнали врати, други затворени. Преброи двадесет и две нива на стената отсреща, осемнадесет на тази отляво, седемнадесет на дясната, зад него — външната стена — дванадесет в центъра, ограден от двете страни с издатини, всяка с по шест отгоре. Цитаделата си беше същински град. И безжизнен като че ли.
Някаква зейнала яма, скрита в сянката в единия ъгъл на двора, привлече вниманието му. Каменната настилка беше разчистена, камъните бяха струпани отстрани и бе изкопано нещо като шахта, стигаща до основите. Приближи се към нея.
Разкопвачите бяха разчистили тежките камъни на настилката, за да стигнат до нещо, което приличаше на скална основа, но се беше оказало само каменен купол, дебел може би половин разтег и покриващ куха подземна камера. Тук вече наистина вонеше.
Надолу в шахтата водеше дървена стълба.
Импровизирана отходна яма, предположи той. Обсадителите сигурно бяха запушили отходните канали към рова с надеждата да предизвикат мор или нещо такова. Непоносимата воня определено подсказваше, че това тук е използвано за отходна яма. Но пък защо беше стълбата?
— Странни интереси имат тези малазанци — промърмори той. Дланите му усещаха напрежението, трупащо се в каменното острие — пленените духове на Байрот Гилд и Делъм Торд изведнъж бяха станали неспокойни. — Или случайно откритие — добави тихо. — За това ли ме предупреждавате, мои духове ближни?