— Значи преговорите са войнствени, капитане. Какво друго може да продължи толкова дълго? Ако всички бяха измрели от глад, онзи варварин вече щеше да се е върнал. Освен ако няма плячка, разбира се. Ха, дали греша в това? Не мисля! Той е дивак в края на краищата. Откъснал се е от каишката на Ша’ик, нали? Защо не е умрял, докато я брани?
— Ако приказките са верни, Ша’ик е поискала личен двубой с адюнктата, Фалад — отвърна притеснено Инашан.
— Много нагласени неща има в тази приказка. Разправяна от оцелели, които са я изоставили. Не съм сигурен в този Тоблакай. Прекалено див е.
— Да, Фалад. Спор няма — отвърна Инашан.
Сеймар Дев се окашля.
— Пресвети, никаква плячка не може да се намери в цитаделата Моравал.
— О, нима, вещице? И откъде си толкова сигурна?
— Сградата е древна, по-стара е от самия Угарат. Вярно, преустроявали са я от време на време… всички стари механизми са били непонятни за нас, Фалад, до ден-днешен, едва шепа неща знаем за тях. Дълго съм проучвала тези неща и съм научила много…
— Отегчаваш ме, вещице. Така и не обясни защо няма плячка.
— Съжалявам, Фалад. Да ви отговоря: цитаделата е проучвана безброй пъти и така и не е било намирано нищо ценно, освен онези разглобени механизми…
— Жалък боклук. Много добре, значи варваринът не плячкосва. Преговаря с мърлявите зли малазанци — пред които ще се наложи да коленичим отново. Подложен съм на унижение от страхливите бунтовници на Рараку. О, човек на никого не може да разчита в днешни времена.
— Така излиза, Фалад — промърмори Сеймар Дев.
Инашан я погледна рязко.
Сеймар отново изтри потта от челото си.
— О! — изведнъж извика Фаладът. — Разтопих се!
— Чакайте! — каза Инашан. — Това не беше ли някакъв рев?
— Може би изнасилва някого!
Видя съществото да залита в дъното на коридора, главата му се полюшваше, блъскаше се в едната стена и в другата. Карса затича след него.
То сигурно го чу, защото рязко се обърна и разтвори със съсък челюсти миг преди да го е доближил. Тоблакаят избута бясно встрани разтрепераната му ръка и удари с коляно звяра в корема. Влечугото се преви на две, гръдната му кост изпращя в дясното рамо на Карса. Той заби изпънатия си палец нагоре под мишницата му, в меката като сърнешка кожа тъкан. Проби я и пръстът му се хлъзна навътре, между мускули и сухожилия. Карса стисна ръка и дръпна рязко.
Остри като ками зъби задращиха слепоочието му и отпраха ивица кожа. Кръв швирна в лявото око на Карса. Той задърпа още по-силно и се хвърли назад.
Звярът залитна след него и падна. Карса се изви на една страна и едва успя да се измъкне от смазващата тежест.
Чудовището се помъчи да се изправи, но Карса се оказа по-бърз. Възседна го отново и юмруците му заудряха по черепа като ковашки чукове. С всеки удар долната челюст изпращяваше в пода и той усещаше как плоските кокали хлътват под юмруците му. Продължи да удря.
След десетина мига забави, усетил, че звярът под него вече не мърда. Главата му ставаше все по-широка и плоска с всеки удар на изранените му юмруци. Закапа жълтеникава течност. Карса спря. Пое си хрипливо дъх, изпълнен с агонизираща болка, задържа го, за да спре черните вълни, разбиващи се с грохот в мозъка му, след което издиша бавно. Изплю нова кървава слуз върху пръснатия череп на мъртвия звяр.
Вдигна глава и се огледа с кървясали очи. Вход, от дясната му страна. В стаята зад него — дълга маса и столове. Надигна се бавно, със стон, и със залитане се добра до стаята.
На масата имаше висока делва вино. От двете страни — два прави реда чаши, пред всеки стол. Карса ги помете с ръка, надигна делвата, после я остави и зяпна тавана, на който някой бе изрисувал пантеон от незнайни богове, всички вторачени надолу.
Лица с насмешливи изражения, до едно.
Карса долепи с длан разпраната кожа до слепоочието си, изръмжа на лицата на тавана и надигна делвата към устата си.
След като слънцето бавно се смъкна към хоризонта, вятърът донесе благословена прохлада. След онзи последен, нечовешки рев се беше възцарила пълна тишина. Немалко войници, стояли на пост камбана след камбана, бяха загубили съзнание и за тях се грижеше единственият роб, когото Фаладът беше благоволил да освободи от свитата си.
Капитан Инашан вече от доста време събираше отделение доброволци, за да ги поведе в цитаделата.
Фаладът бе заповядал да разтрият стъпалата му с листа от мента, сдъвкани от пълните със зехтин уста на робите.
— Много се бавиш, капитане! Погледни онзи демонски кон, как ни гледа с бялото на очите! Ще мръкне, докато се решиш да щурмуваш цитаделата!
— Носят ни факли, Фалад — увери го Инашан. — Почти сме готови.