— Той не умря там, Коураб.
— Какво? Но нали свидетели…
— Свидетели на раняването му, да. На… опита за покушение. Но не, приятелю, Първият меч не умря и все още е жив.
— Къде е тогава?
— Не е важно къде. Трябва да попиташ: Кой е той? Това попитай, Коураб Билан Тену’алас, и ще ти дам отговор.
Коураб се замисли. Дори когато заплуваше сред облаците дъранг, Леоман от Вършачите бе твърде умен за него. Умен, способен да разбере всичко, което убягваше на Коураб. Беше най-великият пълководец, когото Седемте града бяха раждали. Можеше да е надвил Колтейн. С чест. И ако го бяха оставили, щеше да е съкрушил адюнкта Тавори, а след нея и Дужек Едноръкия. Щеше да е дошло истинско освобождение за цялата земя на Седемте града и оттук въстанието срещу проклетата империя щеше да се разпростре навън, докато игото не бъде отхвърлено от всички. Това беше трагедия, истинска трагедия.
— Блаженият Десембрий ни гони по петите…
Леоман изпуфтя сив облак дим, преви се на две и се закашля.
Коураб се пресегна за меха с вода и го тикна в ръцете на пълководеца. Най-сетне той си пое дъх и отпи дълбоко. Изправи гръб с тежка въздишка и се ухили широко.
— Ти си цяло чудо, Коураб Билан Тену’алас! Да ти отговоря, определено се надявам да грешиш!
Коураб се натъжи.
— Подиграваш ми се, командире.
— Ни най-малко, благословени от Опонн безумецо. Ти си единственият жив приятел, който ми остана. Богът на трагедията. Десембрий. Това е Дасем Ълтър. Не се съмнявам, че го разбираш, но помисли над това — за да има култ, религия, с жреци и прочие, трябва да има бог. Жив бог.
— Дасем Ълтър се е възнесъл?
— Убеден съм, макар да е опърничав бог. Отрицател, като Аномандър Рейк на Тайст Андий. Затова и блуждае, вечно бяга, и също така вечно дири, навярно.
— Какво дири?
Леоман поклати глава.
— Ю’Гатан. Да, приятелю. Там ще направим своя отпор и името ще е проклятие за малазанците, за вечни времена ще горчи на езиците им. — Мрачният му поглед изведнъж прониза Коураб. — Ти с мен ли си? Каквото и да заповядам, каквато и лудост да ти се стори, че ме е обзела?
Нещо в погледа на пълководеца уплаши Коураб, но той кимна в отговор.
— С теб съм, Леоман от Вършачите. Не се съмнявай в това.
Отвърнаха му с крива усмивка.
— Няма да ти го натрапвам това. Но ти благодаря за думите все пак.
— Защо се съмняваш в тях?
— Защото само аз знам какво се каня да сторя.
— Кажи ми.
— Не, приятелю. Това бреме е мое.
— Ти ни водиш, Леоман от Вършачите. Ние ще те следваме. Както сам казваш, ти носиш всички ни. Ние сме бремето на история, на свобода, но ти не си се огънал…
— Ах, Коураб…
— Казвам само онова, което се знае, но все още не е изричано на глас, командире.
— В мълчанието има милост, приятелю. Но все едно. Свърши се, вече го каза.
— Още повече те натоварих. Съжалявам, Леоман.
Леоман отново отпи от меха и се изплю в огъня.
— Да не говорим повече за това. Ю’Гатан. Това ще е нашият град. Четири, пет дни. Тъкмо в сезона на мачкането, нали?
— Маслините? Да, ще пристигнем тъкмо когато майсторите на зехтин са се събрали. Хиляда търговци ще са там за новата стока, работници по пътя към брега ще редят нови камъни. И грънчари, и бъчвари, колари и кервани. Въздухът ще злати от прах и ще е прашен от злато…
— Истински поет си ти, Коураб. Търговци, с наетите им охранници. Кажи ми, ще се преклонят ли пред властта ми според теб?
— Трябва.
— Кой е Фаладът на града?
— Ведор.
— Кой точно?
— Онзи с тясното лице, като на пор. Брат му с рибешкото лице го намерили мъртъв в ложето на любовницата му, курвата никаква я нямало, или е забогатяла и се крие някъде, или лежи в плитък гроб. Старата история сред Фаладан, знаеш.
— Сигурни ли сме, че Ведор продължава да отрича малазанците?
— Никаква флота или армия не е могла да стигне все още до тях. Знаеш това, Леоман.
Леоман кимна замислено.
Коураб погледна към нощното небе.
— Някой ден ще тръгнем по Пътищата на Бездната. И ще видим всички чудеса на вселената.
Леоман примижа нагоре.
— Там, където звездите са гъсти като жили?
— Това са пътища, Леоман. Не вярваш на онези безумни схолари, нали?
— Всички схолари са безумци, да. Една дума не може да им вярва човек. Пътищата, тогаз. Път от огън.
— Разбира се — продължи Коураб, — това ще е след много години…
— Както кажеш, приятелю. Е, време е да поспим.
Коураб се надигна, разкърши рамене, изпукаха кокали.
— Дано сънуваш слава тази нощ, командире.
— Слава ли? О, да, приятелю. Нашия път от огън…
— Айй! Този охлюв ми разстрои стомаха. От хайвера е.