— Но пиленцата още не са напуснали гнездото — подхвърли Кътъл, връщаше се с продукти. — Кой ги събираше змиите? — попита, пусна ги на земята и вдигна нещо дълго, приличащо на въже. — Вонят…
— Това е от оцета — каза Корик. — Стар сетски деликатес. Оцетът сготвя месото, нали, когато нямаш време да го опушиш бавно.
— А ти защо убиваш змии? — тросна се Ботъл. — Змиите са полезни.
Стрингс стана.
— Ботъл, ела с мене.
„Проклятие. Трябва да се науча да си мълча!“
— Слушам, сержант.
Прехвърлиха рова и тръгнаха през накъсаната шир на Лато Одан, предимно равна прашлива земя, осеяна с камънаци, не по-големи от човешка глава. Някъде далече на югозапад беше град Кайхум, все още невидим, а зад тях се издигаха ридовете на Талас, обезлесени от столетия и разядени като гнили зъби. Нито един облак не скриваше утринното слънце, вече нажежено.
— Къде държиш гущерите? — попита Стрингс.
— По дрехите си, пазя ги от слънцето. Денем де. Скитат се нощем.
— И ти с тях.
Ботъл кимна мълчаливо.
— Този талант е полезен — отбеляза сержантът и продължи: — Особено за шпиониране. Не врага, разбира се, но всеки друг.
— Засега. В смисъл, не съм бил още достатъчно близо до врага, че да…
— Знам. И затова все още не съм казал нищо на никого за теб. Е, и адюнктата си подслушвал доста, нали? В смисъл, откакто научи за гибелта на Подпалвачите на мостове.
— Не много, честно казано. — Ботъл се поколеба, не беше сигурен колко да каже.
— Хайде, казвай, войник.
— Онзи Нокът…
— Перла.
— Да. И, ъъъ, Върховният маг.
— Бързия Бен.
— Точно. А сега и Тайсхрен…
Стрингс го докопа под мишницата и рязко го обърна.
— Той си отиде. Беше тука само за няколко камбани, и това беше преди седмица…
— Да, но това не значи, че не може да се върне по всяко време, нали? Все едно, всички тия могъщи, страшни магове, ами, изнервят ме.
— А ти ме изнервяш мен, Ботъл!
— Що?
Сержантът го изгледа намръщено, пусна ръката му и закрачи отново.
— Къде отиваме? — попита Ботъл.
— Ти ще ми кажеш.
— Не е натам.
— Защо?
— Ъъъ. Нил и Недер. От другата страна на онзи хълм ей там са.
Стрингс изръси пет-шест подбрани хамалски ругатни.
— Гуглата да ни вземе! Слушай, войник, нищо не съм забравил, да ти е ясно. Помня, че играеш на зарове с Мийнас, че правиш кукли на Гуглата и на Въжето. Земна магия и говорене с духове… богове подземни, толкова приличаш на Бързия Бен, че косата ми настръхва. О, добре, всичко е от оная твоя баба… но разбери, знам откъде Бързака си е взел дарбите!
Ботъл го изгледа намръщено.
— Какво?
— Какво какво?
— За какво говорите, сержант? Объркахте ме.
— Бързака може да влачи от повече лабиринти, отколкото е чувал който и да е маг. Освен… освен може би от теб — добави той с кисело ръмжене.
— Но аз дори не обичам лабиринти!
— Не. Ти си по-близо до Нил и Недер, нали? Духове и разни такива. Когато не си играеш с Качулатия и Сянката де!
— Те са по-стари от лабиринтите, сержант.
— Виж ти! Какво искаш да кажеш с това?
— Ами. Крепости. Те са „крепости“. Или са били. Преди лабиринтите. Стара магия, така ме е учила баба ми. Много стара. Все едно, промених си намерението за Нил и Недер. Гласят нещо и искам да го видя.
— Но не искаш те да ни видят.
Ботъл сви рамене.
— Много е късно за това, сержант. Вече знаят, че сме тук.
— Добре. Води тогава. Но искам да се срещнеш с Бързия Бен. И искам да знам всичко за тия крепости, за които все приказваш.
„Не искаш.“
— Добре.
Бързия Бен. Среща. Това беше лошо. „Сигурно мога да избягам! Не, не бъди идиот. Не можеш да избягаш, Ботъл.“ Освен това какви бяха рисковете да поговори с Върховния маг? Нищо нередно не вършеше. Общо взето. Не чак. Всеки случай не и така, че някой да го разбере. „Освен някой коварен кучи син като Бързия Бен. Бездната да ме вземе, ами ако той разбере кой върви в сянката ми? Е, не съм я искал аз тази компания, нали?“
— Не знам какво мислиш, но кожата ми настръхна — изръмжа Стрингс до него.
— Не е от мен. Нил и Недер са. Започнали са ритуал. Пак премислих — май ще е по-добре да се върнем.
— Не.
Започнаха да се изкачват по полегатия склон.
Ботъл изведнъж усети как под дрехите му закапа пот.
— Имаш някаква естествена дарба, а, сержант? Това настръхване. Чувствителен си към… материала.
— Лошо възпитание.
— Къде замина отделението на Геслер?
Стрингс го изгледа накриво.
— Пак го правиш.
— Съжалявам.
— Придружават Бързака и Калам — напред са. Тъй че ужасната ти среща с Бързия се отлага засега, за твоя радост.
— Заминали напред? През лабиринт? Не бива да правят това, знаеш ли. Не и сега. Не тук…