— Защо просто не почукате?
— Опитах — отвърна Банашар. — Никой не дойде да отвори.
Хелиан се поколеба. „Влизане с взлом във Великия храм? Юмрукът ще ми изпържи циците на тиган заради това.“
— На стъпалата има мъртви паяци — обади се Урб.
Обърнаха се.
— Гуглата да ги вземе — измърмори Хелиан. — Много са. — И вече обзета от любопитство, се приближи. Банашар я последва, а след миг — и отделението.
— Изглеждат… — Тя поклати глава.
— Разложени — довърши Банашар. — Гният. Сержант, вратите, моля.
Тя пак се поколеба. Изведнъж й хрумна нещо и тя го изгледа намръщено.
— Казахте, че сте бързали да стигнете тук. Защо? Поклонник на Д’рек ли сте? Не приличате на такъв. Какво ви доведе тук, Банашар?
— Предчувствие, сержант. Бях… преди много години… жрец на Д’рек, в храма Якатан на остров Малаз.
— Предчувствие ви е довело чак тук, в Картуул? За глупачка ли ме взимате?
В очите му припламна гняв.
— Явно сте прекалено пияна, за да подушите това, което мога да надуша аз. — Изгледа накриво стражите. — И вие ли нищо не надушвате като сержанта ви, или съм сам по този въпрос?
Урб се мръщеше. После каза:
— Сержант, трябва да избием вратите, поне според мен.
— Направете го тогава, проклет да си!
Отдръпна се и загледа, докато стражите блъскаха по вратите. Шумът привлече цяла тълпа и Хелиан видя бавно пристъпващата отпред висока, облечена в роба жена, явно жрица от някой от храмовете. „Ох, и сега какво?“
Но очите на жената оставаха приковани в Банашар, който на свой ред бе забелязал приближаването й и я гледаше втренчено, с безизразно лице.
— Какво правите тук? — попита строго жената.
— Нищо ли не усетихте, Върховна жрице? Самодоволството тук, изглежда, е бързо разпространяваща се болест.
Погледът на жената се отмести към стражите, които блъскаха вратите.
— Какво е станало?
Дясното крило се пръсна и падна.
Хелиан махна с ръка на Урб да влезе и го последва, Банашар тръгна след нея.
Вонята беше убийствена. В сумрака се виждаше разплискана по стените кръв, късове месо, пръснати по лъскавите плочи на пода, и локви жълта слуз, кръв и фекалии, както и дрипи и кичури коса.
Урб — беше направил само две крачки навътре — спря и заби очи в онова, върху което беше стъпил. Хелиан се провря покрай него, ръката й сама посегна за манерката, окачена на колана й. Ръката на Банашар я задържа.
— Не тук, вътре.
Тя го отблъсна грубо.
— О, я върви при Гуглата — изръмжа, дръпна манерката и отви запушалката. Удари три бързи глътки. — Ефрейтор, иди намери командир Чарл. Ще ни трябва взвод да блокираме района. Да съобщят на Юмрука. И няколко мага да дойдат бързо тук.
— Сержант — намеси се Банашар, — това е проблем за жреците.
— Не ставай идиот. — Махна на останалите стражи. — Претърсете. Вижте дали има оцелели…
— Няма — заяви Банашар. — Върховната жрица на Кралицата на сънищата вече напусна, сержант. Съответно всички храмове скоро ще бъдат уведомени. Ще започнат разследвания.
— Какви разследвания? — попита навъсено Хелиан.
— Жречески — отвърна й мъжът и се намръщи.
— А ти?
— Аз видях достатъчно.
— Да не си и помислил да ходиш някъде, Банашар — рече тя, докато оглеждаше касапницата около тях. — Първата нощ на Ясния сезон във Великия храм обикновено включва оргия. Изглежда, е излязла от контрол. — Още две бързи глътки от манерката и блаженото вцепеняване я обзе. — Има много въпроси, на които трябва да отговориш…
Гласът на Урб я прекъсна:
— Той си отиде, сержант.
Хелиан бързо се обърна.
— Проклятие! Не го ли държа под око тоя кучи син, Урб?
Едрият мъж разпери ръце.
— Приказвахте с него, сержант. Държах под око тълпата. Не мина покрай мен, това е сигурно.
— Пусни описанието му. Искам да го намерите.
Урб се намръщи.
— Ъъъ, не мога да си спомня как изглеждаше.
— Проклет да си, и аз не мога. — Хелиан пристъпи към мястото, където допреди малко стоеше Банашар. Примижа и огледа стъпките му по засъхналите локви кръв. Не водеха наникъде.
Чародейство. Мразеше чародейството.
— Знаеш ли какво чувам точно в този момент, Урб?
— Не.
— Чувам Юмрука. Подсвирква си. Знаеш ли защо си подсвирква?
— Не. Виж, сержант…
— Понеже чува как съска тиганът, Урб. Онова хубавичко сладко съскане, което го прави толкова щастлив.
— Сержант…
— Къде ще ни прати според теб? В Корел? Там вече е гадно колкото си щеш. Може би в Дженабакъз, макар че там се е поукротило донякъде. Седемте града може би. — Пресуши последните глътки бисерно бренди в манерката. — Едно е сигурно: няма да е зле хубаво да си наточим мечовете, Урб.
По улицата отекна тропот на тежки ботуши. Половин дузина отделения, най-малко.