Геслер смъкна калъфа с арбалета, Пела и Трут го последваха. Заредиха и се развърнаха.
— Те, казваш — измърмори сержантът и погледна навъсено Бързия Бен. — Две ли ще рече това? Шест? Петдесет хиляди?
— Не е въпросът в това — рече Сандс изведнъж, гласът му трепереше. — Въпросът е откъде идват. Хаос. Прав съм, нали, Върховен маг?
— Значи лабиринтите наистина са в беда — каза Калам.
— Казах ти го, Кал.
— Да. Каза го и на адюнктата. Но тя поиска да стигнем в Ю’Гатан преди Леоман. А това значи лабиринтите.
— Там! — изсъска Трут и посочи.
Сред сивия сумрак изникна нещо грамадно, гигантско, черно като буреносен облак, изпълни цялото небе. А зад него — друго, и още едно…
— Време е да тръгваме — каза Бързия Бен.
4.
Всичко, което К’рул е сътворил, разбираш ли, е породено от любовта на Древния бог към възможностите. Мириади пътеки на магия са изпредени от множество нишки, всички — лудо потръпващи като косми на вятъра, разрошени по туловището на странстващия звяр. И К’рул е бил този звяр, ала самият той е бил пародия на живот, защото кръвта е била неговият нектар, пропиляният дар, червените сълзи на болката, и всичко, което е бил, е било предопределено от тази единствена жажда.
При все това жаждата е нещо присъщо на всички нас, нали?
Земята беше необятно просторна, но не и пуста. Някакъв древен катаклизъм беше раздрал излъсканата скала, насякъл я беше на цепнатини нашир и надлъж. И да беше покривал пясък някога това място, дори да беше запълвал процепите, вятър или вода го бяха помели до последното зрънце. Камъкът изглеждаше излъскан и слънчевата светлина отскачаше от него в яростен блясък.
Примижал, Маппо Рънт поклати глава.
— Никога не съм виждал това място, Икариум. Сякаш съвсем наскоро нещо просто е обелило кожата на света. Тези цепнатини… как е възможно да преминават в толкова случайни посоки?
Полукръвният джаг, застанал до него, помълча, светлите му очи оглеждаха сцената, сякаш търсеха форма. После се наведе и вдигна парче откъртена скала.
— Огромни налягания — заговори той тихо. — А след това… насилие. — Изправи се и хвърли камъка настрана. — Цепнатините не вървят произволно — виждаш ли най-близката? Реже точно през фугата в камъка. Заинтригуван съм, Маппо.
Треллът остави на земята конопената си торба.
— Искаш ли да проучим?
— Искам. — Икариум го погледна с усмивка. — Нито едно мое желание не те изненадва, нали? Не е преувеличение, че познаваш ума ми по-добре от мен. Жалко, че не си жена.
— Ако бях жена, Икариум, щях сериозно да се разтревожа от вкуса ти към жени.
— Вярно, че си доста космат — отвърна Икариум. — Рунтав всъщност. При този ръст, вярвам, че можеш цял бик бедерин да тръшнеш на земята.
— Стига да имам причина за това… макар че не ми хрумва такава.
— Хайде да огледаме.
Маппо последва Икариум по обжарената равнина. Зноят беше жесток, изпепеляващ. Скалата под ходилата им беше огъната безразборно, знак за невероятни противоборстващи налягания. Никакъв лишей не се виждаше, вкопчен в камъка.
— Това дълго е стояло заровено.
— Да, и е оголено едва наскоро.
Приближиха се до острия ръб на най-близката пропаст. Слънчевата светлина стигаше едва докъм средата; разкриваше проядени стръмни стени, но дъното тънеше в мрак.
— Виждам пътека надолу — каза Икариум.
— Надявах се, че ще ти убегне — отвърна Маппо, беше видял същия улей, с удобното съчетание на издатини и пукнатини за хващане с ръце и стъпенки. — Знаеш колко мразя камънаците.
— Допреди да го споменеш, не знаех. Е, ще го направим ли?
— Чакай да си взема торбата — рече Маппо и се обърна. — Най-вероятно ще изкараме нощта долу.
Тръгна обратно. Наградите от удовлетвореното любопитство бяха намалели за Маппо през годините, откакто се бе заклел да тръгне с Икариум, и сега сърцето му бе здраво стегнато в примката на страха. Търсенето на отговори от Икариум не беше безнадеждна кауза, уви. И ако истината се разкриеше, щеше да е като лавина, а Икариум нямаше, не можеше да понесе разкритията. За себе си. За всичко онова, което бе сторил. Щеше да се опита да отнеме живота си, ако никой друг не посмееше да му даде тази милост.
Двамата се бяха озовали пред тази бездна не много отдавна. „И аз измених на клетвата си.“ В името на приятелството. Беше се пречупил и все още изпитваше срам от това. Нещо по-лошо, да вижда състраданието в очите на Икариум, това за Маппо бе като меч в сърцето, неизцерима рана.
Но любопитството беше и нещо капризно. Отвличанията поглъщаха време, отклоняваха Икариум от пътя, от който нямаше връщане. „Времето, да. Забавянията. Следвай го натам, където ще поведе, Маппо Рънт. Нищо друго не можеш да сториш. Докато… Докато какво?“ Докато накрая не се провали. А след това щеше да дойде друг, стига да не се окажеше твърде късно, за да поднови голямата заблуда.