— Живо ли е? — попита той.
— Някакъв механизъм — отвърна Икариум. — Металът е почти бял, виждаш ли? Никаква ръжда. Изглежда направено едва вчера… но съм убеден, приятелю, че е древно.
Маппо се поколеба, преди да попита:
— От твоите ли е?
Икариум го погледна с блеснали очи.
— Не. И точно това му е удивителното.
— Не е? Сигурен ли си? Намирали сме и други…
— Сигурен съм. Не знам как, но в ума ми няма съмнение. Това е построено от някой друг, Маппо.
Треллът клекна, натопи дланта си във водата и бързо я дръпна.
— Богове, това му се вика студ!
— Не е пречка за мен — рече усмихнат Икариум и долните му бивни лъснаха.
— Смяташ да доплуваш до него и да го огледаш? Все едно, отговорът е ясен. Е, аз ще потърся равен терен и ще вдигна бивака.
Джагът вече смъкваше дрехите си.
Маппо закрачи бавно по склона. Бе достатъчно светло от струящото от водата сияние, за да е сигурен във всяка стъпка, която правеше, нагоре и нагоре, лявата му ръка опипваше студената каменна стена. След петнадесетина крачки ръката му се шмугна в тясна цепнатина и след като се опря отново в камъка, той моментално забеляза промяна в структурата и формата на повърхността под мазолестите си пръсти. Спря и се вгледа внимателно.
Този камък беше базалт. Прояден и изпъкнал. Наклонът под стъпалата му намаляваше, а накрая изчезваше. Остри пукнатини започваха от наклонения под и продължаваха към езерото, черните им резки отново се появяваха по дъното му. Базалтът се беше натрапил по някакъв начин, заключи Маппо. Може би цялото дефиле бе възникнало с пристигането му.
Маппо седна, опря гръб в скалата и се вгледа в развълнуваната вече водна повърхност. Извади тръстика и почна да си чисти зъбите. Обмисляше проблема. Не можеше да си представи естествен процес, който да предизвика такова натрапване. Колкото и противодействащи да бяха земните налягания дълбоко под повърхността, в тази част на субконтинента не съществуваха скални плочи, които да образуват подобни неща при сблъсъка си.
Тук беше имало портал и базалтовото образувание бе дошло през него. Катастрофално. От своя свят… в здравата скална основа на този.
Какво беше това? Но той знаеше.
„Небесна крепост.“
Стана и отново се обърна към ръбатата базалтова повърхност. „А онова, което Икариум оглежда сега на дъното на езерото… е дошло от това. От което следва, че трябва да има някакъв портал, нали? Път през него.“ Сега вече любопитството му наистина се изостри. Що за тайни се криеха тук? Сред ритуалите на втълпяване, които бяха изпълнили Безименните, докато Маппо полагаше клетвата си, имаше приказки за небесни замъци, страховитите крепости на К’Чаин Че’Малле, които се реели като облаци из въздуха. Нашествие някакво, според Безименните, във векове преди възхода на Първата империя, когато хората, които един ден щели да я основат, все още не правели нищо друго, освен да се скитат на малки групи — не дори и племена все още, не много по-различни всъщност от смъртните Имасс. Нашествие, което поне в този район се бе провалило. Приказките не казваха почти нищо за това кой им се е опълчил. Джагът навярно. Или Форкрул Ассаил, или самите Древни богове.
Чу плясък и присви очи към сумрака. Икариум се измъкваше на брега. Маппо стана и се приближи.
— Мъртъв — изпъшка Икариум и Маппо видя, че спътникът му целият е разтреперан.
— Механизмът ли?
Джагът поклати глава.
— Омтоуз Феллак. Тази вода… мъртъв лед. Мъртва… кръв.
Маппо го изчака да се съвземе. Огледа кипналата вече повърхност на езерото, зачуден кога ли за последен път тази вода е усетила движение, топлина на живо тяло. Колкото за второто, явно бе зажадняла.
— Има един труп в онова нещо — каза след малко джагът.
— К’Чаин Че’Малле.
— Да. Как разбра?
— Намерих небесната крепост, от която е излязло. Част от нея е останала открита, изпъкнала от стената.
— Странно същество — измърмори Икариум. — Никакъв спомен нямам да съм виждал такова преди, но знам името му.
— Доколкото знам, приятелю, никога не си се натъквал на тях в странстванията си. Но все пак знаеш за тях.
— Трябва да помисля над това.
— Да.
— Странно същество — повтори той. — Толкова… змийско. Съсухрено, разбира се, както може да се очаква. Могъщо е било, мисля. Задните крайници, мишците. Огромни челюсти. Къса опашка…
Маппо вдигна очи.
— Къса опашка. Сигурен ли си за това?
— Да. Звярът беше полуизлегнат, с някакви лостове до предните му крайници — управлявал е действието на механизма.