Кътър скочи в двора. Отиде до портите и махна железния лост, после дръпна крилата и ги отвори.
Сивожаб чакаше от другата страна.
„Обезсърчение и отчаяние. Толкова много неприятности, Кътър, в това злокобно място. Отчаяние. Никакъв апетит.“
Мина покрай него и заситни предпазливо към най-близкия труп.
„Ах! Те кипят! Червеи, гъмжат от червеи. Плътта е гнусна, гнусна дори за Сивожаб. Отврат. Да се махаме от това място!“
Кътър видя кладенеца — беше в ъгъла между пристройката и храма. Излезе при другите.
— Дайте ми меховете. Хеборик, можеш ли да провериш в онази пристройка за храна?
Хеборик се усмихна.
— Добитъкът така и не са го пускали навън. От дни. Горещината е избила всичко. Десетина кози, две мулета.
— Просто провери дали има нещо за ядене.
Дестраянтът тръгна към стопанската пристройка.
Сцилара слезе от коня си, откачи меховете от седлото на Фелисин Младшата и с нейния на рамо се приближи до Кътър.
— Дръж.
Той я изгледа замислено.
— Чудя се дали това не е предупреждение.
Веждите й леко се вдигнаха.
— Толкова ли сме важни, Кътър?
— Е, нямах предвид нас точно. Исках да кажа, може би трябва да го приемем като предупреждение.
— Мъртви жреци?
— Нищо добро не носи един култ.
Тя му отвърна със странна усмивка и му подаде меховете.
Кътър се изруга наум. Рядко се получаваше нещо смислено, когато се опиташе да заговори с тази жена. Казваше неща, които можеше да каже само глупак. Беше от подигравателния поглед в очите й, от физиономията, в очакване на усмивка веднага щом отвореше уста да проговори. Замълча си, взе меховете и се върна в двора.
Сцилара го погледа за миг, после се обърна към Фелисин, която се смъкваше от коня си.
— Водата ни трябва.
Младата жена кимна.
— Знам. — Оправи с ръка разрошената си коса, вече пораснала дълга. — Непрекъснато ги виждам онези разбойници. А сега — още мъртъвци. И онези гробища, покрай които вървеше пътят вчера цял ден, онова поле от кости. Имам чувството, че сме нагазили в кошмар и всеки ден влизаме все по-дълбоко. Горещо е, но непрекъснато ми е студено и става по-студено.
— Това е от обезводняване — отвърна Сцилара и извади лулата си.
— Това нещо не излиза от устата ти по цял ден — рече Фелисин.
— Отбива жаждата.
— Наистина?
— Не, но така си повтарям непрекъснато.
Фелисин извърна очи.
— Това го правим вече много често, нали?
— Кое?
Тя сви рамене.
— Повтаряме си разни неща. С надеждата, че ще ги превърнем в истина.
Сцилара дръпна силно от лулата, издуха облак дим и загледа как се разнася.
— Толкова здрава изглеждаш — каза Фелисин. — А всички останали сме изцедени.
— Без Сивожаб.
— Да, без Сивожаб.
— Той говори ли много с тебе?
Фелисин поклати глава.
— Не. Освен когато се събудя нощем, след лошите си сънища. Тогава ми пее.
— Пее ти?
— Да, на езика на своя народ. Песни за деца. Казва, че трябвало да ги упражнява.
Сцилара я стрелна с очи.
— Нима? Каза ли защо?
— Не.
— На колко години беше, Фелисин, когато майка ти те продаде?
Ново свиване на рамене.
— Не помня.
Това можеше да е лъжа, но Сцилара не настоя. Фелисин пристъпи към нея.
— Ще се грижиш ли за мен, Сцилара?
— Какво?
— Имам чувството, че се връщам назад. Чувствах се… по-възрастна. Там, в Рараку. Сега, с всеки ден, се чувствам все повече дете. По-малка, все по-малка.
Притеснена, Сцилара отвърна:
— Никога не ме е бивало много в грижите.
— Не мисля, че и Ша’ик я биваше. Тя беше… обсебена.
— Все пак добре се оправяше с теб.
— Не, беше най-вече Леоман. Дори Тоблакай. И Хеборик, преди Трийч да го вземе. Не се интересуваше за мен и затова Бидитал…
— Бидитал е мъртъв. Получи си топките, натикани в собственото му съсухрено гърло.
— Да. Ако това, което казва Хеборик, наистина е станало. Тоблакай…
Сцилара изсумтя.
— Помисли за това, Фелисин. Ако Хеборик беше казал, че Л’орик го е направил, или Ша’ик, или дори Леоман, е, можеше да имаш повод за съмнение. Но Тоблакай? Трябва да го повярваш. Богове подземни, как да не можеш?