Въпросът събуди лека усмивка на устните на Фелисин и тя кимна.
— Права си. Само Тоблакай може да го е направил. Само Тоблакай би го убил… по този начин. Кажи ми, Сцилара, нямаш ли още една такава лула?
— Резервна лула? Какво ще кажеш за десетина? Та да ги пушиш всичките наведнъж?
Фелисин се засмя.
— Не, само една. Ще се грижиш за мен, нали?
— Ще се опитам.
И може би щеше. Като Сивожаб. Упражнение. Бръкна да потърси другата лула.
Кътър издърпа ведрото и надникна във водата. Изглеждаше чиста, не миришеше на нищо особено. Все пак се подвоуми. Чу стъпки зад себе си.
— Намерих храна — каза Хеборик. — Повече, отколкото можем да носим.
— Мислиш ли, че тази вода е наред? Какво е убило жреците?
— Чудесна е. Казах ти какво ги е убило.
„Нима?“
— Да погледнем ли в храма?
— Сивожаб вече е там. Казах му да намери пари, скъпоценни камъни, храна, която още не се е развалила. Не се зарадва много, тъй че очаквам да побърза.
— Добре. — Кътър отиде до едно от празните корита, изля в него водата и се върна при кладенеца. — Мислиш ли, че ще можем да вкараме вътре конете?
— Ще се опитаме. — Но Хеборик не мръдна от мястото си.
Кътър го изгледа и видя, че странните очи на стареца са се приковали в него.
— Какво има?
— Нищо. Всъщност нещо. Имаш определени качества, Кътър. За водач, първо.
Даруджистанецът се намръщи.
— Ако ти искаш да командваш — чудесно, давай.
— Не ти забивам нож, момче. Казах го сериозно. Ти пое командването и това е добре. Имаме нужда от това. Аз никога не съм бил водач. Винаги съм следвал. Това е проклятието ми. Но не искат да го чуят. Не и от мен. Не, искат да ги водя, да ги изведа. Към свободата. Непрекъснато им казвам, че нищо не знам за свободата.
— Те? Кои те? Сцилара и Фелисин?
— Ще доведа конете — каза Хеборик, обърна се и закрачи към портата със странната си жабешка походка.
Кътър отново напълни ведрото и го изля в коритото. Щяха да нахранят тук конете с онова, което нямаше да могат да вземат със себе си. Да се запасят с вода. „И храма да оплячкосаме дори.“ Какво пък, нали беше крадец някога, преди толкова време. Освен това мъртвите не се интересуваха от богатство, нали?
Чу зад себе си цепещ, разкъсващ звук, откъм средата на двора. Звукът на разтварящ се портал. Рязко се обърна, вече с два ножа в ръцете.
От магическата порта се появи ездач, в пълен галоп. Дръпна рязко юздите, копитата заораха сред облаци прах, тъмносивият кон бе като чудовищно привидение, с раздрана на места кожа, оголила сухожилия, засъхнали мускули и жили. Очите му бяха две зейнали дупки, гривата, дълга и мазна, изплющя, щом звярът разтърси глава. Ездачът беше още по-страховит. Черна, пищно украсена някога броня, покрита с петна тъмнозелена патина, очукан шлем без набузници, откриващ лице, от което бе останало повече кокал, с няколко ивици плът, провиснали от ръбовете на скулите, и с почернели остри зъби.
В краткия миг, докато конят стоеше на задните си крака и тръскаше глава сред вдигналия се облак прах, Кътър видя по ездача повече оръжия, отколкото можеше да изброи. Мечове на гърба му, метателни брадви, дръжки, стърчащи от кании по седлото му, нещо като копие за глигани с бронзов връх, дълъг колкото къс меч, бе стиснато в облечената му в метална ръкавица лява ръка. Дълъг лък, къс лък, ножове…
— Къде е той? — разнесе се дивашки, изпълнен с ярост рев. Парчета броня се затъркаляха по земята, щом ездачът се завъртя в седлото да огледа двора. — Проклет да си, Гугло! Бях по дирята! — Видя най-сетне Кътър и изведнъж млъкна, вцепенен. — Оставила е един жив? Съмнявам се. Ти изобщо не си от палетата на Д’рек. Пий дълбоко от тази вода, смъртни, все едно е. Бездруго си мъртъв. Ти и всяка проклета, швиреща кръв жива твар на този свят, и на всеки друг!
Обърна рязко коня си към храма, където се бе появил Сивожаб — носеше топове коприна, кутии, храни и съдове за готвене.
— Жаба, която обича да готви в удобства! Лудостта на Великия край е надвиснала над нас! Хайде, ела насам, демоне, че да нанижа краката ти и да ги опека на огън — мислиш, че вече не ям? Прав си, но ще те пека на зъл шиш, капещ от ирония… ха! Това ти хареса, нали? — Обърна се отново към Кътър. — Това ли искаше той да видя? Отвлече ме от дирята… заради това?
Кътър прибра ножовете си. От портите влизаше Хеборик Призрачните ръце, повел конете. Като видя ездача, старецът спря и каза:
— Много късно, войник. Или много рано!
И се изсмя.
Ездачът вдигна копието си за поздрав.
— Трийч е направил грешка, както виждам, но все едно, трябва да те поздравя.
— Грешка ли? Да, съгласен съм, но нищо не мога да направя за това. Разбирам неохотата, с която ми отдаваш чест. Какво те води насам?