— Питай Гуглата, ако искаш отговор на това! — Обърна копието и го заби в земята, после скочи от седлото и още парчета броня затропаха по двора. — Предполагам, че трябва да огледам, сякаш не виждам вече всичко, което има за виждане. Пантеонът е разкъсан, какво от това?
Хеборик задърпа конете към коритото, заобикаляше воина отдалече. Приближи се до Кътър и сви рамене.
— Войникът на Гуглата, Върховен дом Смърт. Няма да ни притеснява, мисля.
— Той ми заговори на дару — каза Кътър. — А на тебе на малазански.
— Да.
Войникът беше висок и сега Кътър видя нещо провиснало от широкия му, отрупан с ножове колан. Емайлирана маска, напукана, зацапана, с една само ивица червена боя през едната буза. Очите на младия даруджистанец се ококориха.
— Беру да пази! — прошепна той. — Сегюле!
При тези думи Войникът рязко се обърна и се приближи.
— Дару, далече си от дома! Кажи ми, децата на Тирана още ли управляват Даруджистан?
Кътър поклати глава.
— Гледаш като обезумял, смъртни. Какво те мъчи?
— Аз… Чувал съм, че… Сегюле обикновено нищо не казват… на никого. Но ти…
— Трескавият фанатизъм още държи смъртните ми събратя, а? Идиоти! Армията на Тирана още върлува из града значи?
— Кой? Какво? Даруджистан се управлява от съвет. Никаква армия нямаме…
— Гениално безумство! Няма Сегюле в града?
— Няма! Само… истории. Легенди, искам да кажа.
— Къде се крият тогаз моите маскирани, въртящи се на колци родственици?
— Един остров, разправят, далече на юг, срещу брега, отвъд Морн…
— Морн? Аха, започвам да схващам. Държат ги там в готовност. Съветът на Даруджистан — магове, всички до един, нали? Немрящи, потайни, обзети от параноя магове! Присвили са се ниско, че да не се върне Тиранът, а той ще се върне един ден! Връща се — и си търси армията! Ха! Съвет!
— Това не е съветът всъщност — рече Кътър. — Ако говориш за магове, това трябва да е кабалът Т’орруд…
— Т’орруд? Да, умно. Наглост! Баруканал, Деруданит, Травалегра, Мамолтенан? Тези имена бъркат в душата ти, нали? Виждам го.
— Мамът беше мой чичо…
— Чичо! Ха! Абсурд! — Завъртя се на място. — Достатъчно видях! Гугло! Напускам! Направила си е отровата чиста като лед, нали? Гугло, глупако проклет, не ти трябвах аз за това! Сега пак трябва да му търся дирята, проклети да са дъртите ти кокали! — Тръгна към немрящия кон.
Хеборик подвикна откъм дървеното корито:
— Войнико! Може ли да попитам — кого гониш в своя лов?
Наточените зъби лъснаха в безмълвен смях.
— Лов? О, да, всички сме на лов, но аз съм най-близо! Да му пикая на Гуглата на костеливите крака! Космите от носа му да оскубя и зъбите в мордата да му наритам! Копие да му забия в задника пъпчив и да го пратя на върха на ветровита планина! О, ще му намеря жена аз някой ден, заложи монета за това! Но първо да свърша лова!
Хвана юздите и обърна коня. Порталът се отвори.
— Скинър! Чуй ме, проклетнико Вречен! Измамнико на смърт! Ида! — Кон и ездач се гмурнаха в процепа, изчезнаха, а след миг изчезна и самият портал.
Внезапната тишина прокънтя като траурна песен в главата на Кътър. Той вдиша хрипливо и потръпна.
— Беру да пази — повтори. — Той беше чичо ми…
— Ще нахраня конете, момче — каза Хеборик. — Иди при жените. Сигурно са чули викове и не знаят какво става. Върви, Кътър.
Младият дару кимна и тръгна към портата. „Баруканал. Мамолтенан…“ Какво беше разкрил Войникът? Що за ужасна тайна се криеше в думите на привидението? „Какво общо трябва да имат Барук и другите с Тирана? А Сегюле? Тиранът се връщал?“
— Богове, трябва да се върна у дома.
Фелисин и Сцилара седяха на пътя. И двете пушеха ръждивец. Фелисин изглеждаше пребледняла, но в очите й имаше решителност и непокорство.
— Спокойно. Не го вдишва — каза Сцилара.
— Тъй ли? Ти откъде знаеш? — Фелисин я погледна учудено.
— Нямате ли въпроси? — попита Кътър.
Двете го изгледаха.
— За какво? — попита Сцилара.
— Не чухте ли?
— Какво да чуем?
„Не са чули. Не е трябвало. Но ние трябваше. Защо?“ Сгрешил ли беше Войникът в предположенията си? Пратен от Гуглата не за да види мъртвите жреци и жрици на Д’рек… „А за да говори с нас.“
Тиранът ще се върне. Казано на един син на Даруджистан.
— Богове — прошепна отново. — Трябва да се върна у дома.
Гласът на Сивожаб извика в черепа му. „Приятел Кътър! Изненада и тревога!“
— Сега пък какво? — попита той, обърна се и видя излезлия пред портата демон.
„Войникът на Смърт. Удивително. Той остави копието си!“
Кътър зяпна оръжието, стиснато между зъбите на демона.
— Добре, че не ти трябва устата да говориш.