„Тържествено съгласие, приятел Кътър! Въпрос. Харесват ли ти тези коприни?“
Порталът в небесната цитадела налагаше леко изкачване. Маппо и Икариум стояха на прага, зяпнали сводестата кухина. Подът беше почти равен. Смътна светлина сякаш струеше от каменните стени.
— Можем да лагеруваме тук — каза треллът.
— Да — съгласи се Икариум. — Но дали първо да не проучим?
— Разбира се.
Залата побираше още три механизма, идентични на потъналия в езерото, поставени на магарета като кораби в сух док. Люковете зееха отворени и се виждаха облицованите седалки. Икариум пристъпи до най-близкия и заоглежда вътрешността.
Маппо развърза кесийката на колана си и започна да вади по-голямата отвътре. След това подреди навитите на рула постелки, храната и виното. После извади от торбата си обкован с желязо боздуган, не любимия си, а друг, заменим, след като не притежаваше чародейни качества.
Икариум се върна при него.
— Безжизнени са. Енергията, вложена първоначално в тези механизми, се е изцедила и не виждам начин да се възстанови.
— Не е много изненадващо, нали? Подозирам, че тази крепост е стояла тук от доста време.
— Съвсем вярно, Маппо. Но представи си, че можехме да съживим някой от тези механизми! Бихме могли да пътуваме по-бързо и удобно! Един за теб и един за мен, ах, това е трагично. Но виж, тук има проход. Хайде да поровим в по-голямата загадка, която ни поднася тази крепост.
Понесъл само боздугана си, Маппо влезе след приятеля си в широкия коридор.
От двете страни на прохода се редяха складове, но всичко вътре се бе превърнало в купища слегнала се прах.
След шестдесет крачки стигнаха пресечка. Пред тях имаше някаква сводеста преграда, като вертикално езеро от живак. Коридорите продължаваха надясно и наляво, и двата сякаш се извиваха навътре в далечината. Икариум извади от кесията си монета и Маппо го досмеша, като видя, че е сечена преди цели пет века.
— Ти си най-жалкият скъперник на света, Икариум.
Джагът се усмихна и сви рамене.
— Май си спомням, че никой не иска да приема заплащане от нас, колкото и големи да са разходите за предложената услуга. Не е ли точен този спомен Маппо?
— Точен е.
— Е, как може тогава да ме обвиняваш в скъперничество? — Подхвърли монетата към сребристата преграда. Тя изчезна. Вълни се разляха навън, минаха през каменната рамка и се върнаха.
— Пасивна демонстрация — поясни Икариум. — Кажи ми, чу ли монетата да се удари в нещо от другата страна?
— Не. Нито чух някакъв звук, когато влезе през… ъъъ… вратата.
— Изкушавам се да мина през нея.
— Това може да се окаже нездравословно.
Икариум се поколеба, после извади нож и вкара острието в преградата. Последваха малки вълнички. Издърпа го. Острието изглеждаше непокътнато. Нищо от веществото не бе полепнало по него. Икариум опипа желязото с върха на пръста си.
— Никаква промяна в температурата.
— Дали да я пробвам с пръст, който няма да ми липсва много? — попита Маппо и вдигна лявата си ръка.
— И кой ще да е той, приятелю?
— Не знам. Предполагам, че ще ми липсва, който и да е.
— Само върхът?
— Звучи благоразумно. — Маппо сви ръката си в юмрук, освен последния пръст, кутрето, приближи се още малко и пъхна пръста до първата свивка в искрящата врата. — Поне не боли. Струва ми се, че е много тънко. — Издърпа ръката си и огледа свивката. — Здрав е.
— При състоянието на пръстите ти, Маппо, как можеш да си сигурен?
— А, виждам промяна. Никаква мръсотия не е останала, дори събралото се под нокътя.
— Да минеш през това значи да бъдеш пречистен. Не мислиш ли?
Маппо бръкна отново, този път с цяла ръка.
— Усещам въздух от другата страна. По-хладен, по-влажен. — Издърпа ръката си и я огледа. — Чиста. Прекалено чиста. Притеснен съм.
— Защо?
— Защото ме кара да разбера колко мръсен съм станал.
— Чудно, дали ще направи същото и с дрехите ни?
— Би било хубаво, макар че може да има нещо като праг. Окаже ли се твърде мръсно, просто унищожава вредоносния материал. Може да се появим от другата страна голи.
— Сега аз съм притеснен, приятелю.
— Разбирам. Е, какво да правим, Икариум?
— Имаме ли някакъв избор? — И с тези думи Икариум прекрачи през преградата.
Маппо въздъхна и го последва.
И Икариум го сграбчи за рамото и го дръпна назад от втората крачка — която, видя той, щеше да е във въздуха.
Пещерата пред тях беше огромна. Някогашен мост беше свързвал скалната издатина, на която стояха, с носеща се във въздуха крепост на стотина крачки срещу тях. Части от каменната дъга бяха останали на мястото си, като че ли без опора, но други се бяха откъртили и се рееха неподвижни във въздуха.