Далече, зашеметяващо далече долу, пещерата тънеше в непроницаем мрак. А над тях — смътно блещукащ купол от черен, грубо одялан камък, като нощно небе. Покрай вътрешните стени се редяха терасовидни сгради с редици черни прозорци, но без тераси. Прах и камъни забулваха въздуха, но всичко сякаш бе неподвижно. Маппо мълчеше, замаян от гледката.
Икариум го тупна по рамото и посочи нещо мъничко, което се рееше точно пред тях. Монетата. Но не стоеше неподвижна, както изглеждаше отначало. Бавно се отдалечаваше. Джагът се пресегна, хвана я и си я прибра в кесията.
— Ценно възвръщане на инвестицията ми — измърмори. — Щом съществува инерция, значи можем да пътуваме. Да се хвърлим от тази издатина. И да заплуваме към крепостта.
— Стабилен план — отвърна Маппо. — Ако не бяха препятствията на пътя.
— Прав си.
— Може да има здрав мост, от другата страна. Можем да тръгнем по някой от страничните коридори зад нас. Ако има такъв мост, сигурно ще е белязан със сребърна преграда като този.
— Никога ли не ти се е искало да летиш, Маппо?
— Като дете, може би. Искаше ми се, сигурен съм.
— Само като дете?
— Мечтите за летене са за детството, Икариум. Дали да не проучим коридорите?
— Е, добре. Макар че, да ти призная, надявам се да не намерим мост.
Безброй помещения, проходи и ниши по стените, сводест коридор, подовете — покрити с гъста лепкава прах, избледнели символи, врязани над вратите, навярно някаква цифрова система. Въздухът беше застоял и смътно щипещ. Никакви мебели не се бяха съхранили в стаите. Нито имаше трупове, забеляза Маппо — като онзи, който Икариум беше открил в механизма на дъното на езерото. Организирана евакуация? Ако беше така, къде бяха отишли Късоопашатите тогава?
Натъкнаха се на нова сребриста врата. Минаха предпазливо през нея и се озоваха на прага на тесен мост. Беше непокътнат и водеше към летящата във въздуха крепост, надвиснала много по-близо над този, точно срещу мястото, откъдето я бяха видели за първи път. Черната стена на острова-крепост изглеждаше много по-груба, с прозорци като вертикални резки, разположени в привидно безредие по грозните издатини, криви кухини и извити кули.
— Необичайно — промълви тихо Икариум. — Какво ли разкрива за своите създатели това скрито лице на лудостта? За тези К’Чаин Че’Малле?
— Известно напрежение може би?
— Напрежение?
— Между реда и хаоса — обясни Маппо. — Вътрешна дихотомия, противоречиви импулси…
— Противоречието е видно във всички форми на разумен живот — отвърна Икариум, пристъпи на моста, после размаха ръце и литна.
Маппо се пресегна и едва успя да го сграбчи за крака. Дръпна го обратно и изсумтя:
— Хм. Това наистина беше интересно. Нищо не тежеше, когато те хванах. Лек като прашинка.
— Доста притеснително беше. Май в края на краищата все пак ще ни се наложи да летим.
— Защо са строили мостове тогава?
— Представа нямам. Освен ако механизмът, предизвикващ тази безтегловност, се разваля. Губи прецизност.
— И се е налагало мостовете да се изоставят? Възможно. Все едно, виждаш ли перилата? Изпъват се навън, а не нагоре. Скромно, но достатъчно, за да се държиш, ако трябва да пълзиш.
— Да. Е, ще пробваме ли?
Усещането не беше никак приятно, реши Маппо, щом се добра до средата, с придвижващия се пред него Икариум. Гадене, световъртеж, странен подтик да се пуснеш и да се избуташ назад, заради инерцията от собствените ти мускули. Всякакво усещане за горе и долу беше изчезнало и на моменти Маппо беше убеден, че се изкачват по стълба, вместо да пълзят повече или по-малко хоризонтално по моста.
Там, където мостът се съединяваше с крепостта, пред тях зейна тесен, но висок вход. Пред него във въздуха неподвижно се рееха парчета от някогашната врата. Онова, което я беше разбило, бе дошло отвътре.
Икариум се добра до входа и се изправи. След малко и Маппо застана до него и двамата се взряха в тъмното.
— Надушвам… голяма… смърт.
Маппо кимна. Извади боздугана, погледна увенчаната с шипове желязна топка и отново напъха дръжката в кожения клуп на колана си.
Влязоха в крепостта.
Коридорът беше тесен колкото самия вход, с неравни стени от черен базалт, мокър от кондензираната пара, подът — неравен, с издутини и дупки, хлъзгави от леда, който пращеше и се изместваше под краката им. Продължаваше общо взето в права посока четиридесетина крачки. Докато стигнат до края, очите им се приспособиха към тъмнината.
Нова огромна камера, сякаш сърцевината на цитаделата беше изкорубена отвътре. И в нея — гигантски кръст от черно дърво, а на него — прикован дракон. Отдавна мъртъв, замръзнал, но без да гние. Железен шип, дебел колкото торса на Маппо, бе забит в гърлото на дракона, точно над гръдните кости. Кръв с цвета на аквамарин се беше изляла от раната и още капеше тежка и зловонна върху каменния под на тътнещи монотонно капки с големината на юмрук.