— Познавам този дракон — прошепна Икариум.
„Как? Не, не питам!“
— Познавам този дракон — повтори Икариум. — Соррит. Аспектът му беше… Серк. Лабиринтът на небето. — Вдигна ръце към лицето си. — Мъртъв. Те са го убили…
— Ужасно вкусен трон. Не, не вкусен. Прегорчив, мръсен, ужасен на вкус, какво си мислех?
— Ти не мислиш, Кърдъл. Никога не мислиш. Не мога да си спомня за никакъв трон. Какъв трон? Тук трябва да има някаква грешка. Не-Апсалар е чула погрешно, това поне е очевидно. Съвсем погрешно, абсолютна грешка. Освен това някой седи в него.
— Вкусно.
— Казах ти, нямаше никакъв трон…
Разговорът се точеше вече от половин нощ, докато пътуваха по странните пътища на Сянка, лъкатушещи през призрачен пейзаж, който постоянно се местеше между два свята, макар и двата да бяха раздрани и опустошени. Апсалар се удивляваше на необятността на този фрагмент от селението на Сянка. Ако наследените й от Котильон спомени бяха точни, селението странстваше необвързано със света, който тя наричаше свой, и нито Въжето, нито Сенкотрон нямаха никаква власт над произволните му странствания. Още по-странно бе, че от самия фрагмент се протягаха нещо като пътища, извиваха се и криволичеха през огромни пространства като корени или пипала, и движенията им понякога се оказваха независими от по-големия фрагмент.
Като този, по който вървяха сега. Той повече или по-малко следваше източния път, извеждащ от Ерлитан, покрай тънката ивица кедри, отвъд които беше морето. И щом търговският път възвиеше на север към крайбрежието, Пътят на Сянка се сливаше с него и се стесняваше до ширината му.
Без да обръща внимание на несекващото дърдорене на двата пърхащи зад нея призрака, Апсалар продължаваше упорито напред, мъчеше се да надвие умората и да покрие колкото може повече разстояние, преди да е изгряло слънцето. Властта й на Пътя на Сянка ставаше все по-слаба — изчезваше с всяко разсейване. Накрая тя спря.
Лабиринтът около тях се разпадна. Небето на изток изсветляваше. Стояха нагазили в коловозите на търговския път, в подножието на полегат склон. Около тях прехвърчаха ризани.
— Слънцето се връща! О, не, пак ли! Телораст, трябва да се скрием! Някъде!
— Не, не трябва, идиотко. Само ще виждаме по-трудно, нищо повече, освен ако си си изгубила ума. Разбира се, че си си изгубила ума, Кърдъл, тъй че чакам с нетърпение да се разпаднеш с жалък хленч. Мир, най-сетне. За известно време поне…
— Ти си зла, Телораст! Винаги съм го знаела, още преди да се нахвърлиш с оня нож върху…
— Млъкни! Не съм се нахвърляла върху никого с оня нож.
— И си лъжкиня отгоре на това!
— Само го повтори и ще те промуша!
— Не можеш! Аз се разпадам!
Апсалар прокара длан по челото си. Ръката й лъсна от пот.
— В тази нишка на Сянка нещо… не беше наред — промълви тя.
— О, да — отвърна Телораст, шмугна се и се сви пред нея на вихрещо се сиво петно. — Болнава е. Всички външни краища са такива. Отровени, гният от хаос. Ние виним Сенкотрон.
— Сенкотрон? Защо?
— А защо не? Защото го мразим.
— И това достатъчно основание ли е?
— Най-достатъчното от всички.
Апсалар огледа лъкатушещия нагоре път.
— Мисля, че сме близо.
— Добре. Великолепно. Уплашена съм. Хайде да спрем тук. Хайде да се върнем. Веднага.
Апсалар прекрачи през призрака и тръгна нагоре.
— Това беше много злобно — изсъска зад нея Телораст. — Ако те бях обладала, нямаше да го направя това на себе си. Нито на Кърдъл дори. Е, на нея може би, ако съм ядосана. Ти не си ми ядосана, нали? Моля те, недей да си ми ядосана. Ще правя всичко, което поискаш, докато не умреш. А после ще танцувам върху вонящия ти подут труп, защото точно това ще искаш да правя, нали? Аз щях, ако бях ти и ако ти беше мъртва, и ако аз се бях задържала достатъчно дълго, за да танцувам върху трупа ти, което бих и направила.
Апсалар стигна билото и видя, че пътят продължава по рида още двеста крачки, а после отново почва да се извива надолу. Хладен утринен вятър забърса потта от лицето й с въздишка, лъхнала от огромната черна пелерина на морето от лявата й страна. Тя погледна надолу и видя тясна пясъчна ивица, затрупана с плавей. По пътя вдясно, някъде на отсрещния край, горичка криви дървета оформяше ниша в склона, а сред дърветата се издигаше каменна кула. Беше почти цялата варосана, освен най-горната третина, където грубо издяланите камъни бяха голи.