Тя тръгна към нея. Първите стрели на слънцето вече прорязваха хоризонта.
Никой не се виждаше и Апсалар не чу нищо отвътре, когато спря пред вратата.
Достигна я тихият шепот на Телораст:
— Не е хубаво това. Някой непознат живее тук. Трябва да е непознат, щом никога не сме се срещали. А ако не е непознат, значи е някой, когото познавам, което ще е още по-лошо…
— Млъкни — сряза я Апсалар и се пресегна да потропа на вратата… но после спря, отстъпи и се вторачи в огромния череп на влечуго, прикован над прага. — Дъх на Гуглата!
Телораст тихо скимтеше и ахкаше зад нея. Апсалар пое дъх и потропа по грубото дърво с облечената си в стоманена ръкавица ръка.
Чу как издрънча нещо, после чу стъпки на ботуши, скърцащи по пясък и чакъл. Издърпаха лост и вратата широко се разтвори навътре сред облак прах.
Мъжът изпълваше целия вход. Напанец, с огромни мускули, грубо лице и малки очи. Черепът му беше обръснат и побелял от прах. Вадички пот лъщяха над рунтавите му вежди.
Апсалар се усмихна.
— Здравей, Урко.
— Урко удавил — изсумтя мъжът. — Всички удавили.
— Точно липсата на въображение те издаде — каза тя.
— Коя си ти?
— Апсалар.
— Не, не си. Апсалар беше Имасс.
— Не Господарката на крадците. Това е просто името, което избрах…
— Адски нахално от твоя страна.
— Може би. Все едно, нося ти поздрави от Танцьора.
Вратата се затръшна в лицето й.
Апсалар се закашля от лъхналата я прах, отстъпи и избърса песъчинките от очите си.
— Хи-хи — подвикна зад нея Телораст. — Можем ли да си ходим вече?
Апсалар потропа отново.
След дълга пауза вратата се отвори пак. Мъжът се беше намръщил.
— Опитах се да се удавя веднъж, знаеш ли.
— Помня, помня. Беше пиян.
— Не можеш да помниш нищо — тебе те нямаше. Освен това не бях пиян.
— О. Тогава… защо?
— Защото той ме подразни, затова. Точно като тебе в момента.
— Трябва да говоря с теб.
— За какво?
Тя изведнъж осъзна, че няма какво да му отговори.
Той присви очи.
— Той наистина ли си е помислил, че съм бил пиян? Какъв идиот!
— Ами, предполагам, че алтернативата е била твърде потискаща.
— Изобщо не знаех, че е такъв чувствителен глупак. Ти дъщеря ли си му? Нещо… в стойката ти…
— Може ли да вляза?
Той се отмести от вратата. Апсалар влезе, после отново спря, вторачена в огромния безглав скелет, доминиращ над всичко вътре, чак до тавана на кулата. Двукрак, с дълга опашка, с кокали с лъскав кафеникав цвят.
— Какво е това?
— Каквото и да е било, могло е да глътне цял бедерин наведнъж — каза Урко.
— Как? — попита Телораст зад нея. — Че то няма глава.
Мъжът чу въпроса и се намръщи отново.
— Имаш си спътник. Какво е това, приятел или какво? Не го виждам и това не ми харесва. Никак.
— Призрак.
— Трябвало е да го пратиш при Гуглата. На призраците мястото им не е тук, те затова са призраци.
— Той е зъл! — изсъска Телораст. — Ония там какво са?
Апсалар едва успя да различи сянката, понесла се във въздуха към дългата маса вдясно. На нея имаше по-малки варианти на скелета-гигант. Три бяха колкото врани, макар че вместо клюнове имаха дълги зурли с остри като игли зъби. Костите бяха стегнати със сухи черва и стояха изправени като настръхнали на стража мийр-рати.
Урко се беше вторачил в Апсалар, на грубото му лице с изпъкнали скули бе изписано странно изражение. После сякаш се сепна и рече:
— Сварил съм чай.
— Би било чудесно, благодаря ти.
Той отиде за чаши.
— Не че не искам гости… е да де, не искам гости. Винаги носят неприятности. Танцьора има ли какво да ми каже още?
— Не. И освен това вече се нарича Котильон.
— Знам го. Не съм изненадан, че е Покровителят на убийците. Беше най-опасният убиец в империята. Повече от Въслата, която беше просто коварна. Или Топър, който беше просто жесток. Сигурно тия двамата още си въобразяват, че са спечелили. Глупаци. Кой крачи сега сред боговете, а? — Донесе й глинена чаша. — Местни билки. Малко отровно, но не фатално. Противоотрова срещу ухапване на змии, което е добро, копеленцата мръсни станаха напаст наоколо. Оказа се, че съм си вдигнал кулата до гнездото им.
Един от малките скелети на масата се катурна, а после отново се надигна треперливо, с щръкнала опашка и тяло, наклонено почти хоризонтално.
— Един от спътниците ми призраци току-що облада онова същество — каза Апсалар.
Втори скелет залитна на масата и застина в странна поза.
— Богове на Бездната — прошепна Урко. — Виж ги как стоят! Разбира се! Точно така трябва да е! Разбира се! — Извърна глава и зяпна изкопаемия скелет. — Всичко е сбъркано! Те се навеждат напред — за равновесие!