Телораст и Кърдъл бързо овладяваха новите си тела, щракаха с челюсти и подскачаха насам-натам по масата.
— Подозирам, че няма да искат да освободят скелетите — рече Апсалар.
— Могат да си ги задържат — като отплата за това откритие! — Урко замълча, огледа се и промърмори: — Ще трябва да съборя някоя стена…
Апсалар въздъхна.
— Май трябва да сме благодарни, че някой от тях не си избра по-голямата версия.
Урко я изгледа малко недоверчиво, после изсумтя:
— Пий си чая — отровата става по-силна, щом изстине.
Тя отпи. И усети как устните и езикът й изведнъж изтръпнаха. Урко се усмихна.
— Идеално. Така разговорът става кратък и можеш по-скоро да си тръгнеш по пътя.
— Матард.
— Ще мине. — Взе си едно столче и седна срещу нея. — Ти си дъщеря на Танцьора. Би трябвало да си, макар да не забелязвам лицеви прилики — майка ти трябва да е била красива. В походката ти е, и в стойката. Негова рожба си, а той е бил достатъчно себичен, за да обучи тебе, детето си, в тънкостите на убийството. Забелязвам, че това те безпокои. Вижда се в очите ти. Наследството те измъчва — чувстваш се хваната в капан, затворена в клетка. Вече има кръв по ръцете ти, нали? Той гордее ли се с това? — Намръщи се и се изплю на пода. — Трябваше да го удавя още тогава. Ако бях пиян, щях да го направя.
— Грешиш.
— Греша ли? Аз? Греша?
Тя кимна, мъчеше се да надвие гнева си заради подлостта му. Беше дошла да поговори с него, а той я бе лишил от способността да оформя думите.
— Н-не дъффтеря. Оффеввена.
Той се намръщи.
Апсалар посочи двата гущерски скелета, които вече ситнеха по засипания с камъни под.
— Оффевване.
— Обсебване. Той те е обсебил? Богът те е обсебил? Гуглата топките му да откъсне и бавно да ги сдъвче дано! — Урко се надигна, стиснал юмруци. — Дръж се, момиче. Имам противоотрова за противоотровата. — Намери една стъкленица, разклати я, докато се оформи лъскаво петно с червеникавоземлист цвят. — Ето това. — Взе друга чаша и я напълни. — Пий.
Беше много сладко, после стана горчиво и щипещо.
— Ох. Това беше… бързо.
— Моите извинения, Апсалар. Неприятен тип съм повечето пъти, признавам. И откакто дойде, приказвах повече, отколкото съм приказвал от години. Тъй че спирам вече. Как мога да ти помогна?
Тя се поколеба, после извърна очи.
— Не би могъл всъщност. Не трябваше да идвам тук. Още ме чакат задачи.
— Негови?
Тя кимна.
— Защо?
— Защото му дадох думата си.
— Нищо не му дължиш, освен може би нож в гърба.
— След като приключа… искам да изчезна.
Той отново седна.
— Аха. Е, да.
— Мисля, че едно случайно „удавяне“ няма да се задържи задълго, Урко.
Лека усмивка.
— Беше си наша шега. Всички се договорихме… да се удавим. Никой не го получи. Никой не го получава. Сигурно никога няма да го получи.
— Ти го получи. Танцьора също. Дори Сенкотрон, струва ми се.
— Не и Въсла. Тя никога не е имала чувство за хумор. Все рови в подробностите. Могат ли такива хора изобщо да са щастливи? Способни ли са изобщо на това? Какво вдъхновява живота им, впрочем? Дадеш им твърде много, и те се оплакват. Дадеш им твърде малко, и те още повече се оплакват. Дадеш им колкото трябва — и половината се оплакват, че е твърде много, а другата половина — че е твърде малко.
— Нищо чудно, че си се отказал да се разбираш с хората, Урко.
— М-да, предпочитам кости напоследък. Хората. Твърде много станаха, мен ако питаш.
— Танцьора искаше да те стресне. Защо?
Напанецът не отговори.
Апсалар изпита смътно безпокойство.
— Той знае нещо, нали? Това искаше да ти каже с онзи простичък поздрав.
— Винаги съм харесвал Танцьора, нищо, че е убиец. Особено за това, че може да си държи устата затворена.
Двата гущерски скелета подскачаха към вратата. Апсалар ги изгледа за миг.
— Изчезване… от бог?
— М-да, няма да е лесно.
— Той каза, че мога да напусна, щом приключа. И няма да ме преследва.
— Повярвай му, Апсалар. Танцьора не лъже и подозирам, че дори божествеността не е променила това.
„Мисля, че точно това исках да чуя.“
— Благодаря ти.
Тръгна към вратата.
— Толкова скоро? — попита Урко.
Тя го погледна през рамо.
— Твърде много или твърде малко?
Той присви очи и се изсмя.
— Права си. Почти идеално е — трябва да помня какво съм поискал.
— Да — отвърна тя. „И това Танцьора също искаше да ти го напомни, нали?“
— Все едно, проклет да е дано — въздъхна Урко.
Апсалар се усмихна и отвори вратата. Телораст и Кърдъл излазиха бързо навън. След миг ги последва и тя.
Плювна в шепите си и грижливо разтри храчката. После се изправи, срита пясък върху малкия огън и вдигна торбата си на рамо. Взе ловния си лък и го изпъна.