Не беше трудно да проследи дирята по обраслата с трънаци земя. Коза, пустинна яребица или гущер мамлак, все щеше да свърши работа — омръзнали му бяха изсушените от слънцето парчета бедерин, а последната фурма беше изял преди две нощи. Грудки, разбира се, имаше колкото щеш, но беше преял с тях и половин ден трябваше да клечи над припряно изровената дупка.
Демонът д’айвърс догонваше жертвата си и беше съдбоносно Таралак да остане близо, за да е сигурен в изхода. Бяха му платили добре за задачата, която му предстоеше — и това бе главното. Злато, а с него — и властта да събере цял отряд наемници. После — да се върне в селото и да въздаде така заслуженото правосъдие на онези, които го бяха предали. Тогава щеше да получи мантията на боен главатар и да поведе гралите към слава. Съдбата му лежеше пред него и всичко беше наред.
Дежим Небрал не се отклоняваше от пътя си. Бе възхитително праволинеен, верен на подтиците си. Отклонения нямаше да има, защото създанието жадуваше за свободата си, която щеше да е възнаграждението за изпълнената задача. Това бе верният начин за сключване на сделки и Таралак неволно изпита възхищение към Безименните. С колкото и ужас да бяха изпълнени приказките, които бе слушал за тайния култ, личните му отношения с Безименните се бяха оказали чисти, точни и доходни.
Култът бе преживял малазанското завоевание, а това все пак говореше нещо. Старият император бе проявил необичайно умение в това да внедри свои хора в неизброимите култове, от които гъмжеше в Седемте града, след което безмилостно да избие следовниците им.
Това също заслужаваше възхищение.
Тази далечна императрица обаче се оказваше съвсем не толкова впечатляваща. Правеше твърде много грешки. Таралак не можеше да уважава такова същество и ритуално проклинаше името й всяка утрин и всяка привечер, с почти същия плам, с който проклинаше другите свои седемдесет и четирима заклети врагове.
Съчувствието беше като вода в пустинята. Кътана като съкровище, споделяна с неохота, капка по драгоценна капка. А той, Таралак Вийд, можеше да извърви хиляда пустини с една-едничка капка.
Това го налагаха законите на света. Познаваше се достатъчно добре, за да знае, че чарът му е чар на пепелянка, опияняващ, хипнотизиращ и в крайна сметка — гибелен. Пепелянка, навестила гнездо на мийр-рат, как могат да я винят заради естеството й? В края на краищата беше убил съпруга в служба на сърцето й. Сърце, което го бе погълнало изцяло. Така и не беше подозирал, че тя след това щеше да го отхвърли, че просто щеше да го използва, че друг мъж беше чакал в сянката на колибата, за да утеши изтерзания дух на скърбяща вдовица. Не бе повярвал, че и тя притежава чара на пепелянка.
Спря край един балван, извади от торбата си мях и издърпа широката глинена запушалка. Придърпа набедрената си препаска, клекна и се изпика в меха. В посоката, в която го водеше д’айвърсът, нямаше извори на петнайсет или повече левги. Пътеката по някое време щеше да се слее с търговския път, разбира се, но дотогава имаше още седмица или повече. Д’айвърс Дежим Небрал явно не изпитваше смазващото бреме на жаждата.
Възнаграждението идва заради волята, знаеше го много добре. Воля, достойна за подражание, доколкото физически бе възможно. Таралак се изправи, запуши меха, метна го на рамо и продължи отмерения си ход.
Под блещукащите звезди и смътнобледото петно на изток Сцилара се смъкна на колене върху твърдата земя и избълва остатъка от вечерята си. Накрая остана само жлъчка, която я разтърси на вълни. Най-сетне спазмите спряха. Задъхана, тя изпълзя малко по настрана, седна и опря гръб на един камък.
Демонът Сивожаб я зяпаше от десетина крачки и леко се поклащаше от крак на крак.
Гледката щеше да предизвика ново гадене, затова тя се извърна, извади лулата си и почна да я пълни.
— Толкова дни — замърмори. — Мислех, че трябва да съм свикнала вече. Проклятие…
Сивожаб бавно се затътри към повърнатото, подуши го и зарина с крак пясък да го зарови.
Сцилара зачатка искри с кремъка и огнивото над лулата. Стритата ситно сладника, примесена с горчивеца, прихвана и задимя.
— Добре, Жабок. Покриваш дирята ми… Чудно как все още не си казал на другите. Уважаваш интимните ми тайни, а?
Съвсем предсказуемо, Сивожаб не отвърна.
Сцилара прокара длан по издутия си корем. Как бе възможно да дебелее и да дебелее така, след като повръщаше всяко трето ядене вече от седмици? Нещо проклето имаше в цялата тази работа с бременността. Все едно си имаше свой демон, свит там, в корема й. Какво пък, колкото по-скоро излезеше навън, толкова по-бързо щеше да го продаде на някой сводник или господар на харем. Там да яде, да расте и да се учи на просешкия занаят.