Повечето жени, които изобщо си правеха труда да раждат, спираха на второто или на третото, знаеше тя, а вече и разбираше защо. Знахарки, вещици и дойки пазеха достатъчно добре бебетата здрави, а светът след това щеше да ги научи на законите си. Страданието беше в носенето, в мъкненето на това растящо бреме, в тайните му претенции към резервите и.
А и още нещо ставаше също така. Нещо, което доказваше вроденото у детето зло. Вече много пъти се беше улавяла, че се отнася в някакво полусънено, приятно състояние, събуждащо глупава усмивка, която, съвсем естествено, я ужасяваше. Какво толкова му беше щастливото в това? Светът не беше приятен. Не вдъхваше доволство. Не, отровната съблазън, прокрадваща се в душата й, целеше заблуда, блажено оглупяване — а това на нея вече й беше омръзнало. Нечестива като дъранг бе тази гибелна сласт.
Знаеше, че издуващият й се корем скоро ще проличи. Освен ако не се опиташе да надебелее още повече. Имаше нещо утешително в това наедряло тяло… но не, това отново бе измамното изкушение, намерило си нова пътека към мозъка й.
Е, гаденето май беше отминало напълно, най-сетне. Сцилара се изправи и тръгна към бивака. Шепа въглени, тлеещи още в огнището, над което се виеха тънки струи дим, и три фигури, свити по земята и загърнати в одеяла. Сивожаб се появи зад нея, подмина я тихо и приклекна до огнището. Плесна една пеперуда във въздуха и я натика в широката си уста. После погледна Сцилара с мътнозелените си очи.
Тя отново натъпка лулата. Всъщност защо точно жените трябваше да имат бебета? Сигурно все пак някоя възнесла се вещица можеше да е поправила вече тази несправедливост? Или може би изобщо не беше недостатък, а някакво предимство? Не че й хрумваха някакви явни предимства. Освен това странно, подозрително блаженство, което непрекъснато се прокрадваше в нея. Тя дръпна силно от горчивеца. Бидитал беше превърнал прекъсването на удоволствието в първия ритуал сред момичетата в своя култ. Харесала му беше идеята да не се изпитва нищо, да се премахне опасното желание за чувственост. Вече не можеше да си спомни дали изобщо бе изпитвала някога такива чувства.
Бидитал й бе втълпил религиозен екстаз, състояние на битие, както вече подозираше, неизмеримо по-егоистично и себично от задоволяването на собственото си тяло. Бременността нашепваше за подобен екстаз и това я безпокоеше.
Внезапно движение встрани от нея. Обърна се и видя как Кътър се надига рязко.
— Какво има? — попита го тихо.
Той се извърна към нея и въздъхна треперливо.
— Нищо. Лош сън.
— Скоро ще съмне — каза Сцилара.
— А ти защо си будна?
— Не ми се спи.
Той отметна одеялото, стана и се приближи до огнището. Наведе се, хвърли малко прахан върху тлеещите въглени, изчака да се разгорят и почна да трупа парчета суха тор.
— Кътър, какво мислиш, че ще стане на остров Отатарал?
— Не знам. Старият малазанец не е много ясен по въпроса, нали?
— Той е дестраянт на Тигъра на лятото.
— Въпреки волята си обаче.
Тя сложи в лулата и ръждивец.
— Не иска последователи. А и да искаше, нямаше да сме ние. Е, аз поне нямаше да съм, нито Фелисин. Ние не сме воини. Виж, ти си по-вероятен кандидат.
— Не. Аз не, Сцилара. Изглежда, следвам друг бог.
— Изглежда?
Едва успя да различи в тъмното как сви рамене.
— Човек среща това-онова.
„Жена. Какво пък, това обяснява много.“
— Не по-лоша причина от всяка друга — отвърна тя зад облачето дим.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че не виждам основание човек да следва който и да е бог или богиня. Ако си привлякъл интереса им, те просто те използват. Знам какво е да те използват, а повечето отплати не струват нищо, макар да изглеждат добри за момента.
— Е, някой те е възнаградил — отвърна той след кратко мълчание.
— Така ли го наричаш?
— Кое? Изглеждаш толкова… здрава. Пълна с живот, искам да кажа. И не си мършава като преди. — Помълча и добави припряно: — А това е добре. Разбира се. Да си примряла от глад не ти отива, на никого не отива, разбира се. Включително и на теб. Все едно, това е.
Тя седеше, подръпваше от лулата и го гледаше замислено в усилващата се предутринна светлина.
— Голямо бреме сме за теб, а, Кътър?
— Не! Ни най-малко! Аз трябва да ви придружа, задача, която приех с най-голяма радост. И това не се е променило.
— Не мислиш ли, че Сивожаб е достатъчен, за да ни защити?
— Не. В смисъл, да, може би е. Все пак той е демон и това усложнява нещата — не е като да влезе ей така в някое село или град, нали? Или да преговаря за продукти, за преминаване и такива неща.