— Фелисин го може. Както и аз всъщност.
— Добре. Искаш да кажеш, че не ви трябвам?
— Искам да кажа, че ние не ти трябваме. Което не е същото, Кътър. Освен това ти се справи добре с воденето на тази малка странна компания, макар да е очевидно, че не си свикнал да го правиш.
— Виж, ако искаш ти да командваш, нямам нищо против.
„Аха. Някоя жена, която не е искала да се подчинява значи.“
— Не виждам причина да променяме каквото и да било — отвърна тя небрежно.
Беше я зяпнал и тя на свой ред го изгледа с толкова равнодушно изражение, колкото можа да докара.
— Какво целиш с всичко това? — попита той сърдито.
— Да целя ли? Нищо не целя. Просто разговаряме, Кътър. Освен ако… няма нещо по-специално, за което искаш да говорим.
Забеляза как се присви — всякак освен физически, — преди да отвърне:
— Не. Няма нищо.
— Просто не ме познаваш достатъчно, това ли е? Е, ще имаме достатъчно време.
— Познавам те… мисля. Всъщност… о, права си, изобщо не те познавам. Не познавам жените, това имам предвид. И как бих могъл? Невъзможно е да се опитвам да следя мислите ти, да се опитвам да разгадавам онова, което казваш, което остава скрито зад думите ти…
— Това специално за мен ли се отнася, или за жените изобщо?
Той хвърли още тор в огъня.
— Не. За нищо особено не искам да говорим.
— Добре. Но аз имам няколко теми…
Той изпъшка.
— Казваш, че са ти дали задача. Да ни придружиш, нали? Кой ти даде тази задача?
— Един бог.
— Но не богът на Хеборик.
— Не.
— Значи има поне двама богове, които се интересуват от нас. Това не е добре, Кътър. Призрачните ръце знае ли за това? Не, не би трябвало, нали? Няма причина да му се казва…
— Не е трудно да се досети. Аз ви чаках. В храма на Искарал Пъст.
— Малазански богове. Сенкотрон или Котильон. Но ти не си малазанец, нали?
— Виж, Сцилара — отвърна отегчено Кътър, — трябва ли да го обсъждаме това точно сега?
— Освен ако любимата ти е била — продължи тя. — Малазанка де. Първоначалната поклонничка на тези богове.
— О, главата ме заболя… — изломоти той. — Как… не, не искам да знам. Все едно. Не ме интересува.
— Та къде е тя сега?
— Стига вече!
Сцилара замълча. Извади ножче с тясно острие и взе да чисти лулата си.
Той изведнъж стана.
— Ще взема да направя закуската.
Мило момче, реши тя. Като мокра глина в женски ръце. На жена, която знае какво прави де. „Въпросът е само дали трябва да го правя?“ В края на краищата Фелисин обожаваше Кътър. „Но пък винаги можем да си го разделим.“
„Смешно наблюдение. Пухкава едрогърда жена иска да натиска плът с Кътър.“
„Не сега, Сивожаб“, отвърна той наум, докато вадеше храна от торбата.
„Тревога. Не сега, да. Други се събуждат от неспокойни свои сънища. Ще последва неловкост и отчаяние, особено с Фелисин Младша.“
Кътър застина. „Какво? Но… но тя едва е навършила годините! Не може да бъде. Разубеди я, Сивожаб!“
„Набези на Сивожаб нежелани. Обезвереност и униние. Ти, Кътър, надарен да посее семе, способен да създаде рожба. Старо разкритие. Жени-човек носят в кореми раждащо езеро. Но едно яйце оцелява, само едно. Ужасен риск! Трябва напълниш езеро със семе колкото може по-бързо, преди да се появи съперник самец и ограби твоя съдба. Сивожаб ще защити твое право. Храбра саможертва, като Кръгови стражи при наш вид. Алтруистично просветление за взаимност и отложена задълго награда, или дори многократно отказана. Показател за по-висша интелигентност и признание на общностни интереси. Сивожаб вече Кръгов страж на закръглена едрогърда богиня-човек.“
„Богиня ли? Какво значи това «богиня»?“
„Сластна въздишка, достойна за преклонение. Ценни показатели в мъж-човек замъгляват езерни води в ум на Сивожаб. Твърде дълга асоциация. За щастие. Сексуални желания дълго сдържани. Нездравословно.“
Кътър сложи котлето с вода на огъня и хвърли вътре шепа билки. „Какво каза преди малко за неспокойни сънища, Сивожаб?“
„Наблюдение, плъзгащо се по езерата на ум. Тревожност. Приближаваща опасност. Има предупредителни знаци.“
„Какви предупредителни знаци?“
„Явни. Неспокойни сънища. Достатъчни сами за себе си.“
„Не винаги, Сивожаб. Понякога ни обсебват неща от миналото. Това е всичко.“
„А. Сивожаб ще помисли над това. Но първо Сивожаб гладен.“
Далечните стени едва прозираха през сивата мъгла от горещината и прахта. Леоман от Вършачите яздеше в челото на разкъсаната колона, Коураб Билан Тену’алас беше до него. Отряд конници се приближи към тях от портите на Ю’Гатан.
— Онзи там — посочи Коураб, — предният ездач вдясно от знаменосеца, това е Фалад Ведор. Изглежда… нещастен.