— Няма да е зле да започне да се примирява с това чувство — изръмжа Леоман, вдигна облечената си в тежка метална ръкавица ръка и колоната зад него забави и спря.
Загледаха бавно приближаващия се отряд.
— Командире, дали да не ги посрещнем двамата по средата? — попита Коураб.
— Не, разбира се — отсече Леоман.
Коураб си замълча. Водачът му беше в мрачно настроение. Една трета от воините му яздеха по двама. Обичана от всички стара вещица знахарка беше издъхнала тази заран и бяха затиснали тялото й под каменна плоча, та да не я намери някой скитащ дух. Самият Леоман беше плюл в осемте посоки да освети гроба и проля от собствената си кръв, като сряза лявата си длан над прашния камък и изрече благослова в името на Апокалипсиса. После плака. Пред очите на всички свои воини, които стояха безмълвни, поразени от скръбта и любовта, показани от Леоман в този миг.
Фаладът и войниците му приближиха и спряха на пет крачки пред Леоман и Коураб.
Коураб изгледа бледото хлътнало лице на Ведор и помътнелите му очи и разбра колко пристрастен е към мака д’баянг. Ръцете му с изпъкнали вени трепереха върху рога на седлото, а когато стана явно, че Леоман няма да заговори пръв, се намръщи и каза:
— Аз, Фалад Ведор на Ю’Гатан, Първия Свещен град, те посрещам с добре дошъл, Леоман от Вършачите, бежанецо от Падането на Ша’ик в Рараку, и твоите разбити следовници. Приготвили сме добри помещения за воините ви и ви чакат трапези, отрупани с храна и вино. Ти, Леоман, и оцелелите ти офицери ще бъдете гости на Фалада в двореца толкова, колкото е нужно, докато не бъде осигурена войската ви и не отпочине след бягството ви. Уведомете ни коя е крайната ви цел и ще пратим напред ездачи да възвестят за идването ви всяко село, градче и град по вашия път.
Коураб усети, че е затаил дъх. Леоман сръга коня си напред, докато се озове редом до Фалада.
— Дошли сме в Ю’Гатан — заговори тихо Леоман. — И в Ю’Гатан ще останем. Тук ще дочакаме идването на малазанците.
Устата на Ведор се раздвижи за миг, без да издаде звук, после от нея се изтръгна хриплив смях.
— Като острие на нож е чувството ти за хумор, Леоман от Вършачите! Точно както гласи легендата за теб!
— Легендата за мен? Тогава и това няма да те изненада. — Ножът кетра блесна ослепително в широк замах, за да погали гърлото на Ведор. Швирна кръв, главата на Фалада отхвърча, тупна върху задницата на стъписания кон, подскочи и се затъркаля в прахта на пътя. Леоман задържа обезглавения труп, седящ още в седлото, и отри острието в копринените роби.
Нито звук не последва от конния отряд на града, нито движение. Знаменосецът, младок, петнадесетгодишен навярно, зяпна безглавото тяло.
— В името на Дрижна на Апокалипсиса — заяви Леоман, — оттук насетне аз управлявам Първия свещен град Ю’Гатан. Кой тук е най-старшият офицер?
Една жена подкара коня си напред.
— Аз съм. Капитан Дънспароу.
Коураб я изгледа примижал. Грубовато лице, волеви черти, светлосиви очи. Двадесет и пет годишна някъде. Под простата телаба прозираше лъскава плетена ризница.
— Ти си малазанка — каза Коураб.
Хладните й очи се спряха върху него.
— Какво от това?
— Капитане, твоят отряд ще ни предшества. Разчистете пътя до двореца за мен и воините ми. Подсигурените казарми, за които спомена покойният Фалад, ще се използват за онези войници в градския гарнизон и двореца, които може да не са склонни да следват заповедите ми. Погрижете се наистина да са подсигурени. След като свършите тези неща, се явете в двореца за по-нататъшни заповеди.
— Ваше благородие, рангът ми е недостатъчен, за да изпълня това…
— Вече не. Вие вече сте моят Трети, след Коураб Билан Тену’алас.
Погледът й бързо пробяга към Коураб, хладен и неразгадаем.
— Както заповядате, Леоман от Вършачите, Фалад на Ю’Гатан.
Дънспароу се извърна в седлото и ревна на бойците си:
— Кръгом! И много изрядно, свинари проклети! Предшестваме пристигането на новия Фалад!
Конят на Ведор се обърна с другите и тръгна в тръс, а безглавото тяло заподскача в седлото.
Коураб видя как след двадесетина крачки конят на мъртвия Фалад се изравни с капитана. Тя го забеляза, замахна с ръка и трупът се изтъркаля край пътя.
— Идеална е — изсумтя Леоман.
„Малазанка.“
— Имам опасения, командире.
— Разбира се, че имаш. Нали затова те държа до себе си. — Изгледа го през рамо. — Заради тях, и дърпането на Богинята. Е, хайде, да влезем в своя нов град.
Смушиха конете. Останалите поеха зад тях.
— Нашият нов град — повтори с широка усмивка Коураб. — Ще го браним с живота си.
Леоман го изгледа странно, но не отвърна нищо.