Коураб се замисли над това. „И други опасения имам, командире…“
5.
Първите пропуквания се появиха скоро след екзекуцията на Ша’ик. Никой не можеше да разбере ума на адюнкта Тавори. Нито най-близките й офицери, нито който и да било обикновен войник под нейна команда. Но имаше далечни смутове, разбира се, по-лесно забелязвани след време, и щеше да е нагло и пренебрежително да се твърди, че адюнктата не съзнава тези нарастващи опасности, не само под нейната команда, но в самото ядро на Малазанската империя. Предвид това събитията в Ю’Гатан можеше да се окажат фатална рана. Ако някой друг командваше, ако сърцето на този някой друг беше не толкова кораво, не толкова хладно.
Това повече от всякога придаваше жестока истинност на убеждението, че адюнкта Тавори е хладно желязо, забито в душата на разбушувана ковашка пещ…
— Остави това — промълви уморено Сеймар Дев от мястото си до прозореца.
— Мислех, че си заспала — каза Карса Орлонг и върна предмета на масата. — Какво е това?
— Две функции. Горната стъкленица съдържа филтри за водата, премахва нечистотиите. Водата, събираща се в долната стъкленица, е обкръжена от ивици мед, които съживяват самата вода чрез сложен и тайнствен процес. Отделя се специфичен етерен газ, който променя налягането над водата, която на свой ред…
— Но за какво го използваш?
Сеймар присви очи.
— За нищо определено.
Той се отдръпна от масата и пристъпи към работните плотове и рафтове. Взе да оглежда различните механизми, които беше изобретила — продължителните опити с тях обикновено не показваха никаква видима промяна в състоянията. Ровеше. Душеше, дори се опита да вкуси от едно блюдо, пълно с желатинова течност. Тя помисли да го спре, после реши да си мълчи. Раните на воина се бяха изцерили смайващо бързо, без никакви признаци за инфекция. Гъстата течност, която облизваше от пръста си, не беше особено здравословна за храносмилането, но не беше и фатална. Обикновено.
Той изкриви лице.
— Това е ужасно.
— Не съм изненадана.
— За какво го използваш?
— Според теб — за какво?
— Разтриваш го на седлата. По кожата.
— Седлата? Косвено, предполагам. Мехлем е, за гноясали рани, които се появяват понякога по ръба на ануса…
Той изсумтя шумно, рече: „Нищо чудно, че вкусът е толкова ужасен“, и продължи да разглежда съдържанието на стаята.
Сеймар го изгледа замислено. После каза:
— Фаладът е пратил войници в цитаделата. Намерили са следи от предишно убийство — както ти каза, нито един малазанец не е останал жив. Намерили са и един демон. Или по-точно — труп на демон, наскоро убит. Помолиха ме да го огледам, защото разбирам малко от анатомия и някои други свързани с това неща.
Той не отвърна нищо, надничаше през обратния край на един далекоглед.
— Ако дойдеш при прозореца и погледнеш през другия край, Карса, ще видиш приближени неща, които се намират далече.
Той я изгледа навъсено и остави инструмента на рафта.
— Ако нещо е далече, просто се приближавам до него на коня.
— А ако е на върха на стръмнина? Или далечен вражески лагер и ти искаш да разбереш къде са коневръзите?
Той взе отново далекогледа и се приближи. Сеймар измести стола си встрани, за да му отвори място.
— Има гнездо на сокол на терасата на онази кула, обшитата с мед.
Той вдигна далекогледа. Потърси, докато намери гнездото.
— Не е сокол.
— Прав си. Бок’арал е, намерил си е удобно изоставено гнездо. Мъкне горе наръчи гнили плодове и по цяла сутрин замерва хората долу по улиците.
— Като че ли се зъби…
— Това трябва да е смях. Непрекъснато изпада в пристъпи на веселие.
— Ааа… не, това не беше плод. Беше тухла.
— О, жалко. Вече ще пратят някой да го убие. В края на краищата само на хора е позволено да хвърлят тухли по хора.
Той свали далекогледа и я изгледа намръщено.
— Това е лудост. Що за закони имате, да позволяват такова нещо?
— Кое нещо? Да се замерват хора или да се убиват бок’арала?
— Странна си, Сеймар Дев. Но пък си вещица и майстор на безполезни неща…
— Далекогледът безполезен ли е?
— Не, вече разбрах ценността му. Но все пак лежеше на рафт…
Тя се отпусна в стола.
— Изобретила съм безброй неща, които биха могли да се окажат ценни за много хора. И това ме поставя пред дилема. Длъжна съм да се запитам, с всяко изобретение, какви възможни злоупотреби очакват такъв предмет? Най-често стигам до извода, че тези злоупотреби надвишават ползата от изобретението. Наричам това Първия закон на Дев за изобретението.