— Обсебена си от закони.
— Може би. Все едно, един закон е прост, както трябва да са всички истински закони…
— И за това ли имаш закон?
— По-скоро основен принцип, отколкото закон. Все едно, етиката е първото съображение за един изобретател, тръгнал към определено изобретение.
— И наричаш това просто?
— Твърдението е просто. Съображението — не.
— Виж, това повече звучи като истински закон.
Тя затвори за миг уста, стана, отиде до писалището, седна и взе стило и восъчна табличка.
— Не вярвам на философията — заговори, докато пишеше. — Все пак няма да обърна гръб на темата… когато ме зашлеви в лицето. Нито съм особено красноречива като писател. По ми е присъщо да манипулирам предмети, отколкото думи. Ти, от друга страна, изглежда, притежаваш неочакван талант за… ъъъ… убедителна краткост.
— Ти много говориш.
— Несъмнено. — Тя приключи със записването на необичайно задълбочените си мисли… задълбочени само с това, че Карса Орлонг бе осъзнал едно много по-важно приложение, отколкото бе имала предвид самата тя. Помисли да отхвърли гениалността му като сляпа случайност или дори като проява на горделива лъжемъдрост на дивашката благородност. Но нещо й нашепваше, че Карса Орлонг е бил подценяван много пъти, и се закле да не скача в същата яма. Остави стилото и стана.
— Излизам да огледам демона, който си убил. Ще ме придружиш ли?
— Не. Огледах го доста добре първия път.
Тя взе кожената си торба с хирургичните инструменти.
— Стой вътре, моля те, и гледай да не счупиш нещо.
— Как можеш да се наричаш изобретател, щом не обичаш да чупиш неща?
Тя спря и го изгледа. Главата му се търкаше в тавана — а тази стая бе най-високата в кулата й. Имаше нещо… в очите му.
— Гледай да не счупиш нещо от моите неща.
— Добре. Но съм гладен. Донеси още храна.
Трупът на влечугото лежеше на пода на една от килиите за изтезание в криптата на двореца. На един стар Заклет бяха възложили да го пази. Сеймар Дев го завари заспал в единия ъгъл. Остави го да хърка, подреди около огромното тяло на демона четирите запалени фенера, които беше донесла, след което коленичи, развърза кожената си торба и извади всевъзможните си лъскави хирургически инструменти. Накрая, след като приключи с приготовленията, насочи вниманието си към трупа.
Зъби, челюсти, изпъкнали очи, всички признаци за хищно същество, най-вероятно ловец от засада. Да, това не беше обикновен речен гущер. Зад ръбовете на очните орбити черепът продължаваше, широк и дълъг, с масивни тилови издатини, самата големина на черепната област намекваше за интелигентност. Освен ако костта не се окажеше невероятно дебела, разбира се.
Тя отряза разпраната подута кожа, за да открие счупените парчета от черепа. Не чак толкова дебел значи. Вдлъбнатините ясно показваха, че Карса Орлонг е използвал юмруците си. В които явно се криеше изумителна сила. И също толкова изумителна воля. Мозъкът вътре, зацапан от скъсани съдове и изтекла кръв и превърнат на места в пихтия от парчетата череп, наистина беше голям, макар и устроен по съвсем различен начин от човешкия. Първо, имаше повече лобове. С шест повече, всички разположени под тежките рогови издатини отстрани, включително две пълни с кръвоносни съдове буци, свързани с тъкан с очите. Подсказваше й, че тези демони са виждали друг свят, по-съвършен навярно.
Сеймар извади едното премазано око и с изненада откри в него две лещи, едната изпъкнала, другата — вдлъбната. Остави ги настрана за по-сетнешен оглед.
Сряза със скалпела дебелата люспеста кожа, разтвори вратните области и това потвърди наличието на много широки вени и артерии, нужни да подхранват активния мозък. След това продължи с оголването на гръдната област. Много от ребрата бяха счупени. Преброи четири бели дроба и два протодроба под тях, последните пълни с кръв.
После сряза тъканта на първия от трите стомаха и бързо се дръпна, щом киселините потекоха. Острието на ножа й зацвърча и пред очите й желязната повърхност се разяде. Последва ново съскане от каменния под. Залютя й на очите.
Някакво движение размърда стомаха и Сеймар бързо се изправи и се дръпна още крачка назад. Изпълзяха червеи. Десетки, гърчеха се и падаха върху разкаляния камък. С цвят на синкаво желязо, сегментирани и всеки — с дължината на показалец. Тя погледна разпадащия се в ръката й нож, пусна го на пода, после извади от торбата си дървени щипци, пристъпи до локвата киселина, наведе се и хвана един от червеите.
Не беше червей. Стотици крачета, странно разперени, а още по-изненадващото беше, че съществото представляваше механизъм. Изобщо не бяха живи, металните им телца по някакъв начин бяха неуязвими за киселините. Създанието се загърчи в хватката на щипците, после спря да се движи. Тя го разтърси, но то беше станало неподвижно, като изкривен пирон. Зараза? Не мислеше. Имаше много същества, действащи в съгласие. Езерото стомашна киселина беше дом за тези механизми, а те на свой ред по някакъв начин действаха в полза на демона.