Тя остави торбата си с инструментите, въздъхна и се наведе до него.
— Труден за прекосяване. Скалата е оголена, лошо нагъната, осеяна с езера и няколко общо взето непреодолими реки. Гората е смърч, клен и бор, с ниски храсталаци в котловините.
— Как знаеш всичко това, след като не си била там?
Тя му посочи.
— Чета бележките на Дела, ето тук, в полето. Пише също, че е открил признаци за човешки живот там, но така и не е срещнал хора. По-нататък е островното кралство Сепик, в момента — далечен васал на Малазанската империя, макар че бих се изненадала, ако някой малазанец изобщо е стъпвал там. Кралят бил достатъчно умен да прати посланици с предложение да се покори, а императорът просто приел.
— Картографът не го е написал това.
— Не е, но част от информацията си е моя. Слушала съм някои странни истории за сепиките. Изглежда, са две различни населения, като едното е покорено от другото. — Той я изгледа тъпо и тя сви рамене. — Такива неща ме интересуват. — После се намръщи, щом забеляза, че разсеяното изражение на татуираното лице на великана съвсем не е безразличие. — Нещо не е наред ли?
Карса Орлонг оголи зъби.
— Разкажи ми повече за тези сепики.
— Боя се, че знанията ми се изчерпаха.
Той се намръщи на отговора, наведе се и отново огледа картата.
— Ще ми трябват запаси. Кажи, времето същото ли е като тука?
— Отиваш при сепиките?
— Да. Кажи на Фалада, че искам екипировка, два резервни коня и петстотин сребърни полумесеца. Суха храна, повече мехове за вода. Три копия и ловджийски лък с трийсет стрели, десет от тях с клюнест връх. Шест резервни тетиви и резервни пера, калъп восък…
— Чакай. Чакай, Карса Орлонг. Защо Фаладът просто така ще ти подарява всички тези неща?
— Кажи му, че ако не ми ги даде, ще остана в този град.
— А, разбирам. — Помисли малко и попита: — Защо отиваш при сепиките?
Той занавива картата.
— Тази я искам…
— Съжалявам, не става. Струва цяло имане…
— Ще ти я върна.
— Не, Карса Орлонг. — Тя се изправи. — Ако си готов да почакаш, ще ти я прекопирам — на кожа, тя е по-трайна…
— Колко време ще отнеме?
— Не знам. Няколко дни…
— Добре. Но да знаеш, че вече не ме свърта, вещице. — Подаде й навитата карта и влезе в другата стая. — И съм гладен.
Тя се наведе да прибере другите карти. Свещите остави. Всяка от тях беше обречена на дребно местно божество и пламъците им бяха привлекли вниманието на гъмжило духове. Коридорът гъмжеше от присъствия, въздухът беше натегнат, настръхнал, след като много от тях враждуваха помежду си. Но тя подозираше, че има нещо повече, което е привлякло духовете тук, повече от пламъците на свещите. Нещо около самия Карса Орлонг…
Убедена беше, че има загадки, вихрещи се около историята му. А ето ги сега и духовете, трупаха се все по-близо и по-близо… уплашени…
— Ааа… — прошепна тя. — Никакъв избор не виждам. Никакъв…
Извади нож от колана си и заразмахва желязното острие през пламъчетата на свещите.
Духовете завиха в ума й, разгневени от този ненадеен жесток плен. Тя кимна.
— Да. Ние, смъртните, сме жестоки…
— Три левги — каза задъхано Бързия Бен.
Калам се почеса по четинестата брада. Някои стари рани — онзи енкар’ал при стената на Вихъра доста зле го беше раздрал — боляха след дългия марш към Четиринадесета армия. След онова обаче, което бяха видели в лабиринта, никой не беше в настроение да се оплаква. Дори Сторми беше престанал с безкрайните си мърморения. Отделението се беше присвило до убиеца и Върховния маг, всички неподвижни и буквално невидими в тъмното.
— Е — каза Калам, — изчакваме ли ги тук, или продължаваме да вървим?
— Изчакваме — отвърна Бързия Бен. — Трябва да отдъхна. Всеки случай, всички ние повече или по-малко предположихме правилно и не е трудно да се проследи дирята. Леоман е стигнал в Ю’Гатан и ще вдигне отбраната си там.
— А ние нямаме никакво сериозно оборудване за обсада.
Магьосникът кимна.
— Може да се проточи дълго.
— Какво пък, свикнали сме с това, нали?
— Все забравям, че те нямаше при Корал.
Калам подпря гръб на стръмния скален склон и отпуши манерката. Отпи и я подаде на Върховния маг.
— Лошо като последния ден при Пейл, а?
Бързия Бен отпи и се намръщи.
— Това е вода.
— Че какво друго да е?
— Пейл… там не се биехме с никой. Само срутваща се земя и дъжд от камъни.
— Значи Подпалвачите на мостове паднаха в бой.
— Повечето от Воинството на Едноръкия паднаха в бой — отвърна Бързия Бен. — Дори Уискиджак. Кракът му поддаде. Малът няма никога да си прости за това и не мога да кажа, че съм изненадан. — Сви рамене в тъмното. — Мръсно беше. Много неща се объркаха, както обикновено. Но Каллор да се обърне срещу нас… трябваше да го предвидим.