— Имам място на ножа си да му драсна името — каза Калам и взе манерката.
— Не си единственият. Но тоя не е лесен за убиване.
Сержант Геслер изникна пред очите им.
— Видях, че си подавате нещо.
— Вода — отвърна Калам.
— Последното, което исках да чуя. Добре, забрави.
— Обсъждахме предстоящата обсада — каза убиецът. — Може да продължи дълго.
— Все едно — изсумтя Геслер. — Тавори е търпелива жена. Това поне го знаем вече.
— И нищо повече? — попита Бързия Бен.
— Ти си говорил с нея повече от нас, Върховен маг. Държи се на разстояние. Никой всъщност не знае коя е тя, освен титлата й на адюнкта. Благородничка, да, от Унта. От дома Паран.
Калам и Бързия Бен се спогледаха, после убиецът измъкна от торбата си втора манерка.
— Това не е вода — рече и я подхвърли на сержанта. — Познавахме брат й. Гъноуз Паран. Беше зачислен към Подпалвачите на мостове, звание капитан, малко преди да проникнем в Даруджистан.
— Той водеше отделенията в Корал — добави Бързия Бен.
— И умря? — попита Геслер и отпи от манерката.
— Почти всички умряха — отвърна Върховният маг. — Все едно, не беше такова разочарование като повечето офицери. Колкото до Тавори, хм, и аз съм в неведение толкова, колкото и всички вие. Цялата е наострена, но острието е, за да държи хората настрана, не за да ги реже. Поне ако мога да съдя по това, което съм видял.
— Ще започне да губи войници в Ю’Гатан — каза Калам.
Никой не коментира изявлението му. Различните командири реагираха по различен начин на тази неща. Някои ставаха упорити и жертваха живота на все повече и повече от хората си. Обсадите бяха преди всичко битки на волята, наред с хитростта. Леоман беше проявил и двете качества в това дълго преследване на запад от Рараку. Калам не беше сигурен какво точно бе показала Тавори в Рараку — някой друг беше извършил повечето убийства за нея. За цялата Четиринадесета всъщност.
„Призраци. Подпалвачите на мостове… възнесени. Богове, каква смразяваща мисъл. Бяха наполовина луди още като живи, а сега…“
— Бързак — заговори Калам. — Онези призраци в Рараку… къде са те сега?
— Представа нямам. Не са с нас обаче.
— Призраци — повтори Геслер. — Значи слуховете са верни — не магическо заклинание е избило Убийците на псета. Имали сме невидими съюзници. Кои? — Замълча и се изплю. — И двамата знаете, нали? Но не го казвате. Фидлър също го знае, нали? Все едно. Всеки си има тайни и не държа да искате да споделя моите. Тъй че, каквото — такова. — Върна манерката. — Благодаря за магарешката пикня, Калам.
Чуха го как изпълзя обратно при отделението си.
— Магарешка пикня? — попита Бързия Бен.
— Вино от растяща по земята лоза. И е прав, вкусът е ужасен. Намерих го в лагера на Убиеца на псета. Ще му удариш ли?
— Защо не? Впрочем, когато казах, че с нас няма призраци, мисля, че казах истината. Но нещо все пак върви след армията.
— Е, това просто е страхотно.
— Не съм…
— Шшт! Чувам…
Иззад рида се надигнаха фигури. Лъскава древна броня, брадви и ятагани, варварски боядисани лица — Изгорелите сълзи на Хундрил. Калам изруга, отпусна се и прибра дългите си ножове в каниите.
— Това беше глупав ход, проклети диваци…
Един проговори:
— Елате с нас.
На триста крачки нагоре по пътя ги чакаха доста ездачи, сред които — адюнкта Тавори. Обкръжени от отряда на Изгорените сълзи на Хундрил, Калам, Бързия Бен, Геслер и отделението му се приближаха към групата.
Безформената луна вече хвърляше сребриста светлина над земята — изглеждаше по-нащърбена по краищата, осъзна Калам, сякаш околната тъмнина я дъвчеше, и той се зачуди защо не го е забелязал досега. Дали винаги беше така?
— Добър вечер, адюнкта — поздрави Бързия Бен, щом спряха.
— Защо се върнахте? — строго попита тя. — И защо не сте в Имперския лабиринт?
С Тавори бяха Юмруците, уикският Темъл, Блистиг, Кенеб и Тене Баралта, както и Нил и Недер. Всички освен самата адюнкта изглеждаха все едно, че току-що са ги вдигнали от сън.
Бързия Бен помръдна притеснено на място.
— Лабиринтът беше използван от… нещо друго. Преценихме, че не е безопасен, и решихме, че трябва да ви го съобщим колкото може по-скоро. Леоман вече е в Ю’Гатан.
— И вярвате, че ще ни чака там?
— Ю’Гатан е горчив спомен за повечето малазанци — каза Калам, — поне за тези, които имат памет. Точно там Юмрук…
— Зная, Калам Мекхар. Не е нужно да ми го напомняте. Сержант Геслер, включете се в хундрилските постове, моля.