Морският пехотинец отдаде небрежно чест, физиономията му беше насмешлива.
Тавори проследи с поглед отдалечаващия се сержант с отделението му. След това отново прикова с очи Бързия Бен.
— Върховен маг.
Той кимна.
— Имаше… Лунни късове в Имперския лабиринт. Десет, дванайсет… Появиха се, преди да се оттеглим.
— Гуглата да ни вземе — промълви Блистиг. — Летящи крепости? Нима белокосият кучи син е намерил още?
— Не мисля, Юмрук — отвърна Бързия Бен. — Аномандър Рейк вече е отседнал в Черен Корал и е изоставил Лунния къс, защото се разпада. Не, убеден съм, че онези, които видяхме в лабиринта, си имат вътре свои, първоначални собственици.
— И кои може да са те? — попита Тавори.
— К’Чаин Че’Малле, адюнкта. Дългоопашати или Късоопашати. Или и двата вида.
— И защо ще използват Имперския лабиринт?
— Не знам — призна Бързия Бен. — Но имам някои предположения.
— Да ги чуем.
— Това е стар лабиринт, мъртъв и изоставен, макар, разбира се, изобщо да не е толкова мъртъв, колкото изглежда на пръв поглед. Значи не е известен лабиринт, присъщ на К’Чаин Че’Малле, но това не означава, че никога не е съществувал.
— Вярвате, че Имперският лабиринт е бил първоначално лабиринт на К’Чаин Че’Малле?
Върховният маг сви рамене.
— Възможно е, адюнкта.
— Друго?
— Ами, накъдето и да отиваха крепостите, не искаха да ги видят.
— Кой да ги види?
— Това не знам.
Адюнктата го изгледа продължително.
— Искам да го разбера. Вземете Калам и отделението на Геслер. Върнете се в Имперския лабиринт.
Убиецът кимна замислено, изобщо не беше изненадан от тази безумна, нелепа заповед. Да разбере? И как точно?
— Имате ли някакъв съвет как точно бихме могли да го направим? — попита със странно закачлив тон Бързия Бен, сякаш се мъчеше да надвие желанието да каже какво мисли по въпроса.
— Като Върховен маг, сигурна съм, че можете да измислите нещо.
— Може ли да попитам защо това е толкова важно за нас, адюнкта?
— Загубата на Имперския лабиринт е важна за всички, които държат да служат на Малазанската империя, не сте ли съгласен?
— Да, адюнкта, но не сме ли ангажирани тук във военна кампания? Срещу последния бунтовнически водач в Седемте града? Нима не ви предстои обсада на Ю’Гатан, в която присъствието на един Върховен маг, да не говорим за най-опитния професионален убиец на империята, може да се окаже съдбоносно за вашия успех?
— Бързи Бен — хладно отвърна Тавори, — Четиринадесета армия е напълно способна да се справи с тази обсада и без вашата помощ, както и помощта на Калам Мекхар.
„Добре, това го обяснява. Тя знае за тайната ни среща с Дужек Едноръкия и Тайсхрен. И не ни вярва. Вероятно с основание.“
— Разбира се — отвърна със сдържан поклон Бързия Бен. — Убеден съм, че Изгорените сълзи могат да подкрепят войниците ни. Моля да ни се разреши да отпочинем до призори.
— Разрешавам.
Върховният маг се обърна и за миг очите му срещнаха погледа на Калам. „Да, Бързак, иска да съм колкото може по-далече от гърба й.“ Какво пък, това беше Малазанската империя в края на краищата. Империята на Ласийн, още по-точно. „Но, Тавори, не аз съм този, от когото трябва да се безпокоиш…“
В този момент от тъмното се появи фигура, приближи се от едната страна на пътя. Сиви коприни, изящна походка, лице — почти призрачно на лунната светлина.
— Ах, нощна среща! Вярвам, че всички съдбоносни въпроси вече са обсъдени.
Перла. Калам се усмихна широко и му направи жест, който само друг Нокът щеше да разбере.
Перла му смигна.
„Скоро, кучи сине.“
Тавори обърна коня си.
— Тук приключихме.
— Може ли някой от вас да ме откара? — попита Перла Юмруците.
Никой не отвърна. След миг всички препускаха в лек галоп по пътя.
Перла се окашля деликатно.
— Колко невъзпитано.
— Пеша си дошъл тук — рече Бързия Бен. — Можеш и да се върнеш пеш, Нокът.
— Изглежда, нямам друг избор. — Махна небрежно с ръка. — Кой знае дали ще се срещнем отново, приятели. Но дотогава… успешен лов… — Обърна се и си тръгна.
„Колко ли е чул, интересно?“ Калам направи крачка след него, но Бързия Бен се пресегна и го задържа.
— Спокойно, само хвърляше въдицата. Усетих как се извъртя — много го беше изнервил, Кал.
— Добре.
— Едва ли. Означава, че не е глупав.
— Вярно. Много лошо.
— Все едно — рече Бързия Бен, — тримата с Геслер трябва да измислим начин да се повозим на някоя от ония крепости.
Калам го зяпна.
— Това беше шега, нали?
— Боя се, че не.
Весела женитба се грееше на слънцето и похапваше, ограден от камъчета, а Ботъл лежеше край него и го гледаше как се храни: скорпионът деликатно поскубваше от нощната пеперуда, която му беше дал за закуска.