Внезапно тежък ботуш изпращя върху арахнидата и завъртя пета.
Ботъл се смрази от ужас, вдигна очи към фигурата, застанала над него, и в душата му кипна убийствен гняв.
Осветена в гръб от утринните лъчи, фигурата бе смътна и тънка като сянка.
— Войник! — Гласът беше женски, с корелски акцент. — Кое отделение е това?
Устата на Ботъл се отвори и затвори няколко пъти, после той отвърна с ръмжене:
— Това е отделението, което ще започне да крои как да те убие, щом разберат какво направи току-що.
— Позволете да ви изясня нещата, войник. Аз съм капитан Фарадан Сорт и не понасям скорпиони. А сега искам да видя как ще се справите с войнишки поздрав, докато лежите долу.
— Поздрав ли искаш, капитане? Кой точно? Имам доста поздрави за избор. Някакво предпочитание?
— Поздрава, който ще ми каже, че току-що сте осъзнали каква беля си докарвате на главата и че смятам да ви сритам задника, войник.
„О.“
— Стандартен поздрав значи. Разбира се, капитане. — Понадигна се и задържа поздрава няколко мига… очакваше реакцията й, но напразно. Тя само каза:
— Това ще го отработим по-късно, войник. Името ви?
— Ъъъ, Смайлс, сър.
— Е, не вярвам, че ще виждам много усмивки на грозното ви лице, нали?
— Не, сър.
Тя продължи по пътя си.
Ботъл зяпна смачканото лъскаво петно, останало от скорпиона и половината пеперуда. Искаше му се да зареве.
— Сержант.
Стрингс вдигна очи, забеляза торквата на ръката и бавно се изправи. Отдаде чест, докато оглеждаше високата стройна жена, застанала пред него.
— Сержант Стрингс, капитане. Четвърто отделение.
— Добре. Вече сте мой. Аз съм Фарадан Сорт.
— Чудех се кога ще се покажете, сър. Попълненията дойдоха преди няколко дни все пак.
— Имах работа. Някакъв проблем по това, сержант?
— Не, сър. Никакъв.
— Виждам, че сте ветеран. Сигурно си мислите, че това ви дава някакви предимства. Не. Не ме интересува къде сте били, под чия команда сте служили или колко офицери сте намушкали с нож в гърба. Интересува ме само доколко добре знаете да воювате.
— Изобщо не съм намушквал офицер, сър… в гърба. И съвсем нищо не знам за проклетото воюване, освен как да оцелея.
— И това ще свърши работа. Къде са останалите ми отделения?
— Ами, едно липсва. На Геслер. Отидоха на разузнавателна мисия, представа нямам кога ще се върнат. Отделението на Бордюк е ей там. — Посочи й. — С това на Корд зад тях. Другите… другите са другаде.
— Не лагерувате ли заедно?
— Цялата част? Не.
— Отсега нататък ще го правите.
— Слушам, сър.
Тя хвърли поглед на войниците — повечето все още седяха или спяха край огнището.
— Слънцето вече се вдигна. Трябваше вече да са будни, нахранени, екипирани и готови за поход.
— Слушам, сър.
— Тогава… събудете ги.
— Слушам, сър.
Тя понечи да си тръгне, но се обърна и добави:
— Имате ли войник на име Смайлс, сержант Стрингс?
— Имам.
— Смайлс днес да носи двоен товар.
— Сър?
— Чухте ме.
Той я изчака да си тръгне, след което се обърна и изгледа войниците си. Всички се бяха събудили и бяха вперили очи в него.
— Какво съм направила? — попита сърдито Смайлс.
Стрингс сви рамене.
— Тя е капитан, Смайлс.
— Е, и?
— Такова, че всички капитани са луди. Тя поне е, което доказва твърдението ми. Не си ли съгласен, Кътъл?
— О, да, Стрингс. Бесни и луди.
— Двоен товар!
Ботъл се дотътри в бивака, с жълта каша в шепите.
— Тя премаза Весела женитба!
— Е, това поне го реши — изсумтя Кътъл и се надигна. — Тя е мъртва.
Юмрук Кенеб влезе в шатрата, развърза шлема, за да го смъкне и да го хвърли на нара, но спря, щом видя една рошава глава да се показва от отворения пътен сандък при задната стена.
— Гръб! Какво търсиш тука?
— Спах. Не е глупава тя обаче, не. Идват те, да дочакат възкресение.
Измъкна се от сандъка, облечен както винаги в дрипавите кожи. Детски закръгленото му лице беше започнало да се изопва в намек за мъжа, който щеше да стане един ден.
— Тя? За адюнктата ли говориш? Кой идва? Какво възкресение?
— Ще се опитат да я убият. Но това е лошо. Тя е последната ни надежда. Нашата последна надежда. Отивам да намеря нещо за ядене, тръгваме за Ю’Гатан.
Изфуча навън покрай Кенеб. Отвън се разлаяха кучета. Юмрукът дръпна настрана платното и излезе от шатрата. Гръб крачеше забързано по пътеката между палатките, уикският браничар Бент беше от едната му страна, а хенджийското пале Роуч — от другата. Войниците почтително им отваряха път.
Юмрукът отново влезе вътре. Странно дете. Седна на нара и зяпна в празното.