Обсада. В идеалния случай им трябваха поне още четири-пет хиляди войници, пет-шест унтски катапулти и четири кули, балисти, мангонели, онагри, скорпиони, овни на колела и стълби. Може би още няколко части сапьори с няколко фургона, пълни с морантски муниции. И Върховният маг Бързия Бен.
Въпрос само на гордост ли беше, че бе отпратила магьосника? Срещите с Дужек Едноръкия бяха минали напрегнато. Отказът на помощ от страна на Тавори, освен контингента подкрепление от Кюон Тали, беше нелогичен. Вярно, Дужек със своето Воинство си имаше предостатъчно грижи с укрепването на гарнизони и усмиряването на размирни градчета и градове. Но пък идването на адмирал Нок и една трета от имперския флот в Маадилско море до голяма степен бе уталожило склонността на местните към бунтове. А Кенеб подозираше, че анархията, ужасите на самия бунт са почти толкова умиротворителна сила, колкото и военното присъствие.
Някой драсна по платното на входа.
— Влез.
Блистиг се наведе под платнището.
— Добре, че си сам. Тене Баралта е говорил с Боен главатар Гал. Виж, знаехме, че обсадата е вероятна…
— Блистиг — прекъсна го Кенеб. — Това не е редно. Адюнктата командва Четиринадесета армия. Дадена й беше заповед да съкруши бунта и тя прави точно това. Редно е последната искра да бъде потушена в Ю’Гатан, митичното родно място на Апокалипсиса…
— М-да, и ние скоро ще подхраним този мит.
— Само ако се провалим.
— Малазанци загиват при Ю’Гатан. Този град изгоря до основи при последната обсада. Дасем Ълтър, ротата на Първия меч. Първа армия, Девета. Осем ли, десет хиляди войници? Ю’Гатан пие малазанска кръв и жаждата му е безкрайна.
— Ти това ли разправяш на войниците си, Блистиг?
Мъжът отиде до сандъка, затвори капака и седна.
— Не, разбира се. Да не мислиш, че съм луд? Но богове… човече, нима не можеш да усетиш този усилващ се страх?
— Същото, както когато вървяхме през Рараку — отвърна Кенеб. — Твърдостта беше разклатена и това е проблемът. Единственият проблем, Блистиг. Трябва да понащърбим мечовете си, трябва ни това облекчение, и това е всичко.
— Тя изобщо не трябваше да отпраща Бързия Бен и Калам. Кой дава и един задник на цвърчащ ризан какво ставало в Имперския лабиринт?
Кенеб извърна очи, съжалил, че не може да не се съгласи.
— Трябва да си има някакви причини.
— Бих искал да ги чуя.
— Баралта защо е говорил с Гал?
— Всички сме разтревожени, затова, Кенеб. Искаме да я притиснем в ъгъла, всички Юмруци сме единодушни в това, и да изтръгнем някакви отговори. Основанията й. Да разберем как мисли.
— Не. Брой ме извън тази игра. Още не сме стигнали до Ю’Гатан. Ще изчакаме и ще видим какво е замислила.
Блистиг стана и изсумтя.
— Ще предам съображенията ти, Кенеб. Само че, хм, не само войниците са разколебани.
— Знам. Ще изчакаме и ще видим.
След като Блистиг си излезе, Кенеб се отпусна на нара. Отвън се носеше шум от смъквани палатки, стягане на багаж, далечно мучене на волове. Викове изпълваха утринния въздух, войската се вдигаше за поредния походен ден. „Изгорени сълзи, уикци, сети, малазанци. Какво ли може да свърши такава пъстра войнишка сган? Та ние сме изправени срещу Леоман от Вършачите, по дяволите. Който вече ни разкървави носа. Между другото, тактиката «удряй и бягай» е едно, а град под обсада — съвсем друго. Може би и той е също толкова притеснен като нас.“
Утешителна мисъл. Колко жалко, че не можеше да повярва и на една дума от нея.
Четиринадесета беше разбудена и навсякъде кипеше трескава дейност. Хелиан седеше край пътя. Главата я цепеше ужасно. Осем дни с тази проклета скапана армия и с оная проклета тиранка — капитана, а ето, че и ромът й беше свършил. Тримата войници от оредялото й отделение прибираха последните си вещи и никой не смееше да се обърне към нея — виждаха тежкия й махмурлук и убийственото й настроение.
Горчивите спомени от събитието, предизвикало всичко това, измъчваха Хелиан. Храм с масово убийство, разбунено гъмжило от жреци, служители и следователи — и необходимостта всички свидетели да бъдат отпратени колкото може по-далече, за предпочитане в ситуация, от която няма да оцелеят. Какво пък, не можеше да ги вини… не, чакай, можеше, разбира се. Светът се водеше от глупави хора, това бе чистата истина. Двадесет и двама поклонници на Д’рек, изклани в собствения им храм, в квартал, за който тя носеше отговорност — но патрулите никога не ги допускаха в храмовете, тъй че бездруго нищо не можеше да направи, за да го предотврати. Но не, това не стигаше. Къде са избягали убийците, сержант Хелиан? И защо не сте ги видели да излизат? И какво ще ни кажете за мъжа, който ви е придружил, а след това е изчезнал?