Убийци. Никакви убийци нямаше. Не и естествени поне. Демон по-вероятно, измъкнал се от някой тайнствен ритуал след объркано заклинание. Глупаците сами се бяха убили, и толкова. А онзи мъж беше някакъв низвергнат жрец от друг храм, сигурно заклинател. Щом разбра какво се е случило, си подви опашката и дим да го няма, остави я сама с цялата гадост.
Не беше честно, но какво общо имаше честността с каквото и да било?
Урб наведе масивното си туловище пред нея.
— Почти сме готови, сержант.
— Трябваше да го удушиш.
— Исках го. Наистина.
— Тъй ли?
— Сериозно.
— Но той ти се изплъзна — рече Хелиан. — Като червей.
— Капитанът иска да се съберем с другите отделения. Малко по-нататък по пътя са. Трябва да тръгнем, преди да е почнал походът.
Тя погледна другите си двама войници. Близнаците Бретлес и Тъчи. Млади, объркани… е, може би не млади на години, но млади все пак. Съмняваше се, че могат леко да се отърват и от акушерка… макар че вярно, беше чувала, че с такива работата може да загрубее, особено ако се забърка някоя глупава бременна жена. О, добре, онова беше в Картуул, град на паяци, град, в който пращеше под чепиците ти, град на паяжини и какви ли не още ужасии. Много далече бяха от акушерките.
Тук навън паяците хвърчаха из въздуха, но поне бяха малки, лесно можеш да ги смажеш с не много голям камък.
— Бездната да ме вземе дано — изпъшка тя. — Дай ми да пия.
Урб й подаде меха си.
— Не вода, идиот!
— Може би ротата, като се съберем…
Тя вдигна глава и го изгледа примижала.
— Добра идея. Добре, помогни ми да стана… не, не ми помагай. — Изправи се и се олюля.
— Добре ли си, сержант?
— Ще съм добре, след като хванеш черепа ми в ръце и го строшиш.
Той се намръщи.
— Ще имам неприятности, ако направя това.
— Не и от мен. Все едно. Тъчи, води.
— Накъде, сержант?
„О, богове, пълзящи в Бездната, само ме оставете да поживея достатъчно, докато го убия този.“
— Ти имаш ли проблем с воденето, Бретлес?
— Не, сержант. Аз — не.
— Добре. Води тогава.
— Искате ли аз да съм на фланга? — попита Тъчи.
— Да, и някъде отвъд хоризонта, кактус безмозъчен.
— Не е като обикновените ти скорпиони — каза Мейби и се наведе да го огледа, но не много отблизо.
— Адски е голям — рече Лютс. — От този вид съм виждал, но не и толкова… огромен.
— Може да е урод, а всичките му братя и сестри да са малки. Самотен е и затова е толкова зъл.
Лютс го изгледа.
— Хм, може. Виж ти, имал си мозък в този череп. Е, добре, мислиш ли, че може да убие Веселата женитба? В смисъл, ония двата?
— Ами, може би трябва да намерим още един, също като този.
— М-да. Може да си има чичо или нещо такова.
— Голям.
— Огромен. По-огромен от този.
— Трябва да потърсим.
— Не бих си правил труда — заяви Ботъл от мястото си в сянката на една скала на пет крачки от войниците от отделението на Бордюк.
Те се сепнаха, после Лютс изсъска:
— Шпионира ни!
— Не шпионирам. Скърбя.
— За какво? — попита сърдито Мейби. — Не сме стигнали Ю’Гатан още.
— Видя ли новия ни капитан?
Спогледаха се и Лютс отвърна:
— Не. Разбрах само, че идва някой.
— Жена. Уби Веселата женитба. С петата. Хрясс!
Двамата мъже скочиха.
— Тая убийца! — изръмжа Мейби. Погледна отново скорпиона, ограден с камъни в краката му. — О, да, да я видим как ще се опита с Искрицата тука — тоя ще й наниже глезена като нищо, направо през кожата на ботуша…
— Не ставай глупак — рече Ботъл. — Все едно, Искрицата не е момче. Искрицата е момиче.
— Още по-добре. Момичетата са по-зли.
— По-малките, които виждате, винаги са момчетата. Наоколо няма много момичета, но това е положението. Свенливи са. Все едно, по-добре я пуснете да си върви.
— Защо? — попита Лютс. — Никоя превзета капитанка няма да…
— Тя ще е най-малкият ти проблем, Лютс. Мъжките ще й подушат миризмата на отчаяние. Стотици ще тръгнат подир тебе. Хиляди, и ще са адски агресивни, ако ме разбираш.
Мейби се усмихна.
— Интересно. Сигурен ли си в това, Ботъл?
— Да не ви минават глупави идеи през ума.
— Защо не? Нас ни бива в глупавите идеи. В смисъл, ъъъ, такова…
— Мейби искаше да каже, че можем да го измислим точно — обясни Лютс. — Много точно, Ботъл. Не се притеснявай за нас.
— Тя уби Весела женитба. Повече битки няма да има — кажете го на другите, на всички отделения, които си имат нови скорпиони — малките да ги пускат.
— Добре — отвърна Лютс.
Ботъл ги изгледа.
— Това важи и за тази, дето сте я хванали.
— Ясно де. Само да си я погледаме още малко. — Мейби се усмихна отново.