Той взе от нея втората торба.
— Благодаря, Ботъл. Поне един в това отделение е добър с мен.
Корик се изсмя.
— Просто не иска нож в крака си.
— Трябва да се крепим — рече Ботъл, — след като ни натресоха такъв офицер тиран.
— Умно момче — подхвърли Стрингс.
— Все пак благодаря, Ботъл — каза Смайлс.
Той й се усмихна мило.
— Спрели са да се движат — промълви Калам. — Това пък защо?
— Представа нямам — каза Бързия Бен.
Лежаха по корем на билото на ниско възвишение. Единадесет Лунни къса се рееха в изпънат ред над друга верига хълмове на две хиляди крачки пред тях.
— Та какво минава за нощ в този лабиринт? — попита убиецът.
— Наближава и не е кой знае какво.
Калам се превъртя и огледа отделението — войниците бяха залегнали в прахта на склона зад тях.
— А планът ти, Бързак?
— Възползваме се от нея, разбира се. Промъкваме се под един…
— Промъкваме се? Няма никакво прикритие, няма дори нещо, което сянка да хвърли!
— Точно това го прави толкова гениално, Калам.
Убиецът се пресегна и го перна по главата.
— Оу. Добре, значи планът не струва. Имаш ли по-добър?
— Първо, връщаме онова отделение зад нас при Четиринайсета. Двама промъкващи се е много по-добре от осем. Освен това не се съмнявам, че могат да се бият, но това едва ли ще е от голяма полза, ако ни налетят хиляда К’Чаин Че’Малле. И още нещо — толкова се радват, че ще има бой, че едва се сдържат да не затанцуват.
Тук сержант Геслер му прати целувка.
Калам се обърна отново и загледа намръщен неподвижните крепости.
Бързия Бен въздъхна и се почеса по гладко обръсната брадичка.
— Заповедите на адюнктата…
— Това го забрави. Решението е тактическо, от наша компетенция.
Геслер подвикна отдолу:
— Тя и нас не обича да й се мотаем наблизо, Калам.
— О? И защо така?
— Непрекъснато ни разбива ротата. Не знам. Бяхме на „Силанда“, нали. Минахме през стени от огън на онзи кораб.
— Всички сме имали тежки периоди, Геслер…
— От наша компетенция? — попита Бързия Бен. — Това ми харесва. Можеш да го пробваш на нея, по-късно.
— Да ги върнем.
— Геслер?
— Нас ни устройва. Вас двамата не бих ви последвал и до клозета, да ме прощавате.
Сторми добави:
— Само побързайте, магьосник. Взех да посивявам от чакане.
— Това ще да е от прахта, ефрейтор.
— Ти казваш така.
Калам помисли малко.
— Бихме могли да вземем онзи космат фаларец с нас, да речем. Навит ли си да дойдеш, ефрейтор? За ариергард?
— Ариергард? Ей, Геслер, ти си прав. Тия наистина ще влизат в клозет. Добре, стига на моя сержант тука да не му липсвам много.
— Да ми липсваш? — Геслер изсумтя. — Сега поне ще си взема жени да ми говорят.
— Брадата ги отблъсква — рече Сторми. — Но няма да си сменям фасона заради някоя си.
— Не е брадата, а това, дето живее в брадата.
— Гуглата да ни вземе дано — изпъшка Калам, — пращай ги обратно, Бързак, моля те.
На четири левги северно от Ерлитан Апсалар стоеше и гледаше морето. Носът оттатък пролива А’рат едва се виждаше, набръчкал линията на хоризонта на запад. Разливът Кансу, изпънал се в дълъг тесен ръкав западно от пристанищния град Кансу. В краката й ровеха два стегнати със сухи черва скелета, кълвяха ларви в пръстта и съскаха обезсърчено, щом разкъсаните твари, които се опитваха да глътнат, просто падаха под челюстите им.
Всяка кост и физически спомен за кост таеше сила в себе си, изглежда. Моделите на поведение на гущероподобните птици започваха да заразяват призрачните духове на Телораст и Кърдъл. Сега те гонеха змии, подскачаха във въздуха да уловят ризани и пеперуди, биеха се в двубои за надмощие, ровеха, храчеха и ритаха пясък. Апсалар беше убедена, че си губят ума.
„Не че е голяма загуба.“ Приживе трябваше да са били убийствени, зли и напълно неблагонадеждни. И бяха властвали над селение. Като узурпатори, несъмнено. Нямаше да съжали, ако се разпаднеха.
— Не-Апсалар? Защо чакаме тук? Ние не обичаме вода, открихме го това. Връзките от черва ще се разхлабят. Ще се разпаднем.
— Прехвърляме този проток, Телораст — отвърна Апсалар. — Разбира се, двете с Кърдъл може да пожелаете да останете, да оставите компанията ми.
— Да плуваш ли се каниш?
— Не. Смятам да използвам лабиринта на Сянка.
— О, това няма да е мокро.
— Няма — засмя се Кърдъл, изпъчи се важно, застана пред Апсалар и запоклаща глава. — Няма мокро, ох, това е много добре. Ще дойдем с теб, нали, Телораст?
— Обещахме! Не, не сме. Кой каза това? Просто сме готови да стоим на стража над гниещия ти труп, Не-Апсалар, това обещахме. Не разбирам защо толкова се обърквам. Рано или късно трябва да умреш. Това е очевидно. Точно това става със смъртните, а ти си смъртна, нали? Трябва да си, три дена ти тече кръв — надушваме го.