— Идиотка! — изсъска Кърдъл. — Разбира се, че е смъртна, и освен това ние някога бяхме жени, забрави ли? Кърви, защото така става. Не винаги, но понякога. Редовно. Или не. Освен малко преди да снесе яйца, което би значело, че мъж я е намерил, което би значело…
— Че е змия? — попита насмешливо Телораст.
— Само че не е. Къде ти е умът, Телораст?
Слънчевата светлина гаснеше, водите на протока бяха обагрени в пурпур. Самотно платно на търговски кораб цепеше пътека на юг към Ерлитанско море.
— Лабиринтът тук е силен — рече Апсалар.
— О, да — каза Телораст, галеше с костената си опашка левия глезен на Апсалар. — Усеща се свирепо. Това море е ново.
— Възможно е — отвърна тя, докато оглеждаше назъбените скали, очертали теснината. — Има ли развалини под вълните?
— Как да го разберем? Сигурно. Вероятно, абсолютно. Развалини. Огромни градове. Храмове на Сянка.
Апсалар се намръщи.
— Никакви храмове на Сянка не е имало във времето на Първата империя.
Кърдъл кривна глава, после бързо я вдигна.
— Дессимбелакис, проклети да са многобройните му души! Говорим за времето на Лесовете. Великите лесове, които са покривали тази земя, далеч преди Първата империя. Дори преди Т’лан Имасс…
— Шшт! — изсъска Телораст. — Лесове? Лудост! Едно дърво не се вижда, а тия, дето ги е страх от сенките, изобщо не съществуваха. Тогава защо да ги почитат? Не ги почитаха, защото изобщо не съществуваха. Тази мощ на сянката е естествена. Факт е, че първият култ беше породен от страха. Ужасното непознато…
— Още по-ужасно е — прекъсна я Кърдъл, — когато стане познато! Не би ли се съгласила, Телораст?
— Не, не бих. Не разбирам за какво говориш. Ти дрънкаш твърде много тайни, нито една от които не е вярна, впрочем. Виж! Гущер! Мой е!
— Не, мой е!
Двата скелета се затътриха по скалната издатина. Нещо дребно и сиво пробяга между тях.
Вятърът се усилваше, вълнуваше повърхността на протока, понесъл със себе си първичния морски мирис, за да полети над скалистата стръмнина, където стоеше Апсалар. Да прекосиш през ивици вода дори през лабиринт изобщо не беше приятна перспектива. Всяко разколебаване можеше да я изхвърли от селението, при което щеше да се озове на левги от сушата, сред води, гъмжащи от денрабъ. Сигурна смърт.
Можеше да избере заобикаляне по суша, разбира се. На юг от Ерлитан, до Пан’поцун, после да заобиколи на запад новото море Рараку. Но знаеше, че времето й е на привършване. Котильон и Сенкотрон бяха поискали от нея да се погрижи за доста дребни играчи, пръснати тук-там из континента, но нещо отвътре й подсказваше за ускоряващи се далечни събития, а с тях и нарастваща необходимост — отчаяна настоятелност — да е там, без забавяне. Да хвърли камата си, да повлияе, по най-добрия достъпен й начин, на цяло гъмжило съдби.
Допускаше, че Котильон ще разбере всичко това. Че ще се довери на инстинктите й, макар всъщност да не можеше да ги обясни.
Трябваше да… бърза.
Миг на съсредоточаване. И гледката пред нея се преобрази. Стръмнината вече беше склон, обкръжен от повалени дървета, ели, кедри, клоните им изтръгнати от черната пръст, стволовете налягали по склона, сякаш целият склон е бил поразен от някакъв невъобразим вятър. Под оловно небе огромна гориста долина, обгърната в мъгла, се простираше над онова, което само допреди няколко мига бяха водите на пролива.
Двата скелета изтропаха и се сбраха в краката й, изпънали главички.
— Казах ти, че ще има гора — рече Телораст.
Апсалар посочи опустошения склон точно пред тях.
— Какво се е случило тук?
— Магия — каза Кърдъл. — Дракони.
— Не са дракони.
— Да, не са дракони. Телораст е права. Не са дракони.
— Демони.
— Да, ужасни демони, чийто дъх само е портал на лабиринт, о, не скачай долу в онези гърла!
— Не е дъх, Кърдъл — рече Телораст. — Само демони. Малки. Но много. Събарят дървета едно по едно, защото са зли и склонни към безсмислени действия и разрушение.
— Като дечица.
— Точно, както каза Кърдъл, като дечица. Деца демони. Но силни. Много силни. Огромни, с мускулести мишци.
— Значи тук са се били демони — каза Апсалар.
— Да — отвърна Телораст.
— В селението на Сянка.
— Да.
— Вероятно същите дракони, които сега са затворени в каменния кръг.
— Да.
Апсалар кимна, после бавно закрачи надолу.
— Труден ще е този път. Чудя се дали ще спестя много време, ако вървя през гората.
— Гората на Тайст Едур — каза Кърдъл, заситнила напред. — Те обичат горите си.
— Всички тези естествени сенки — добави Телораст. — Сила в постоянството. Черно дърво, кръвно дърво, всякакви ужасии. Ерес с право ги е било страх.