В далечината над върховете на дърветата се хлъзгаше някакъв странен мрак. Апсалар го огледа. Търговският съд, хвърлящ призрачната си сянка в това селение. Виждаше и двата свята, нещо съвсем обичайно. И все пак… „Някой е на онзи кораб. И този някой е важен…“
Т’ролбарал Дежим Небрал, древно създание от Първата империя на Дессимбелакис, се сви в основата на едно мъртво дърво или по-скоро се хлъзна като змия около голите му изтръгнати корени — седемглав, със седем тела и зацапан с цветовете на пръстта, на леса и скалите. Прясна кръв, бавно губеща топлината си, изпълваше стомасите на д’айвърса. Тук жертви не липсваха, дори в тази пустош. Пастири, копачи на каменна сол, разбойници, пустинни вълци, Дежим Небрал непрестанно се беше хранил по пътя до мястото на засада.
Дървото, с дебел ствол, тромаво, само с няколко извити клона, оцелели през вековете, откакто беше умряло, се издигаше от една пукнатина в скалата между плоската ивица на пътеката и извисилата се кула от разяден от ветровете камък. Пътеката тук извиваше, заобикаляше ръба на стръмнината с височина от над десет човешки боя над балваните и ръбатите камъни долу.
От другата страна на пътеката се издигаха още камънаци, струпани на грамади и разхвърляни.
Д’айвърсът щеше да нанесе удара си точно там, от двете страни, като се надигне от сенките.
Дежим Небрал беше доволен. Търпение, което лесно щеше да се възнагради с прясна плът, с отекващи писъци на смърт, и сега трябваше само да изчака идването на жертвите. Онези, които Безименните бяха избрали.
Скоро.
Пространството между дърветата бе огромно, катедрала от сенки и натежал сумрак, с обливащ като вода лицето влажен въздух. Апсалар тичаше леко напред, а от двете й страни се стрелкаха Телораст и Кърдъл. За своя изненада, всъщност се справяше добре с времето. Теренът бе удивително равен. Не бе видяла досега никакъв горски живот, не се беше натъкнала на видима дивечова диря, но тук все пак бе имало поляни, закръглени, обрасли с мъх пространства, плътно обкръжени от израсли на равни интервали кедри, или ако не кедри, то нещо много подобно на тях, с груба грапава и черна като катран кора. Кръговете изглеждаха твърде съвършени, за да са естествени, макар да не се виждаха никакви други признаци за намерение или план. И в тези места мощта на сянката беше свирепа, както бе казала Телораст.
Тайст Едур, Куралд Емурлан — тяхното присъствие се бе затаило, но само като спомени, затаени в гробища, гробници и могили. Стари сънища се зъбеха и гаснеха сред тревите, в сгърченото дърво и в кристалната дантела на камъка. Изгубени шепоти във ветровете, кръстосвали някога по такива обременени със смърт места. Едур ги нямаше, ала лесът им не ги беше забравил.
Отпред — тъмнина, нещо се протяга надолу през дървесния саван, право и тънко. Въже, дебело колкото китката й… и полегнала на засипания с кафяви иглички хумус — котва.
Точно на пътя й. „Ах, значи още щом аз долових присъствието му, то също ме е усетило. Това, мисля, трябва да е покана.“
Пристъпи до въжето, стисна го с ръце и започна да се катери.
Телораст изсъска отдолу:
— Какво правиш? Недей! Опасен натрапник! Ужасен, страшен, страховит, странник с жестоко лице! Не отивай горе! О, Кърдъл, виж, тя отива.
— Не ни слуша!
— Прекалено много говорим, това е проблемът.
— Права си. Трябва да кажем нещо важно, за да започне да ни слуша отново.
— Добра идея, Кърдъл. Измисли нещо!
— Опитвам се!
Гласовете им заглъхнаха. Апсалар продължаваше да се катери. Между отрупаните с иглички клони вече се изпъваха стари гъсти паяжини, дребни лъскави телца пробягваха по тях. Кожата на ръкавиците й се бе нажежила, прасците започваха да я болят. Стигна първия от редицата възли, стъпи на него и спря да отдъхне. Погледна надолу и не видя нищо освен черни стволове, губещи се в мъгла като краката на гигантски звяр. След няколко мига продължи катеренето. Вече имаше възли, на всеки десетина протягания с ръцете. Някой беше съобразил.
Абаносовият корпус надвисна отгоре й, обрасъл с ракообразни и лъскав. Тя се пресегна, опря петите на ботушите си в черните дъски и изкатери последните два човешки боя до там, където котвеното въже се провираше през улея в планшира. Прехвърли се през борда и се озова близо до трите стъпала, водещи към кърмовата палуба. Смътни мъгливи петна, леко проблясващи, издаваха местата, където стояха или седяха смъртните: тук-там, около такелажа, при страничното кърмово гребло, един изкатерен високо сред мъглите. Една много по-материална, плътна фигура стоеше изправена пред главната мачта.