Познат. Апсалар порови в паметта си, умът й бързо се втурна от една лъжлива следа към друга. Познат… и все пак не.
С лека усмивка на гладко обръснатото чаровно лице той пристъпи към нея, вдигнал двете си ръце.
— Не съм сигурен с кое име се представяш сега. Беше почти дете преди… колко, няколко години? Трудно ми е да го повярвам.
Сърцето й биеше силно и тя се зачуди какво точно изпитва. Страх? Да, но и нещо повече. Вина. Срам. Окашля се.
— Нарекла съм се Апсалар.
Отвърна й с бързо кимване. Разбиращо. След това изражението му бавно се промени.
— Не ме помниш, нали?
— Не съм сигурна. Би трябвало да… това поне го знам.
— Трудни времена бяха — рече той и отпусна ръце, но бавно, сякаш не беше сигурен как ще бъде прието, и каза: — Гъноуз Паран.
Тя свали ръкавиците си, подтикната от необходимостта да направи нещо, и прокара опакото на дясната си ръка по челото, стъписа се, като видя, че е мокра, капчици пот студенееха по кожата й.
— Какво правиш тук?
— Бих могъл да те попитам същото. Предлагам да влезем в каютата ми. Има вино. Храна. — Отново се усмихна. — Всъщност в момента аз седя там.
Очите й се присвиха.
— Изглежда, си се върнал с голяма сила, Гъноуз Паран.
— Може да се каже.
Тя го последва в каютата. Щом затвори вратата зад нея, той се стопи, а в същото време се чу движение от другата страна на масата за карти. Тя се обърна натам и видя друг, много по-призрачен Гъноуз Паран. Наливаше вино, а когато заговори, гласът му идеше сякаш от огромно разстояние.
— Най-добре ще е вече да излезеш от своя лабиринт, Апсалар.
Послуша го и едва сега усети здравото дърво под краката си, подскачането и люшкането на кораб в море.
— Седни — прикани я с жест Паран. — Пий. Има хляб, сирене, солена риба.
— Как усети присъствието ми? — попита тя и седна на завинтения за пода стол най-близо до нея. — Вървях през гора…
— Гора на Тайст Едур, да. Апсалар, не знам откъде да започна. Съществува Господар на Драконовата колода и в момента ти делиш с него бутилка вино. Допреди седем месеца живеех в Даруджистан, в Дома Финнест, всъщност с двама вечно спящи гости и един слуга Джагът… макар че сигурно би ме убил, ако чуеше, че го описвам с тази дума. Раест не е от най-приятните същества за компания.
— Даруджистан — промълви тя, забравила чашата в ръката си. Каквато и увереност да чувстваше, че е придобила, откакто бе стъпвала там, се срутваше, връхлетяна от гъмжило несвързани, хаотични спомени. Кръв, кръв по ръцете й, отново и отново. — Все пак не разбирам…
— Ние сме във война — каза Паран. — Колко странно, една от сестрите ми веднъж ми каза нещо, докато бяхме млади и редяхме едни срещу други армиите си играчки. За да спечелиш една война, трябва да опознаеш всички играчи. Всички. Живите, които ще се изправят срещу теб на бойното поле. Мъртвите, с чиито легенди другите боравят като с оръжия или държат високо като вечно туптящи сърца. Скрити играчи, неодухотворени играчи — самата земя, или морето ако искаш. Гори, хълмове, планини, реки. Течения, видими и невидими… не, Тавори не каза всичко това; беше много по-лаконична, но ми отне много време, докато го разбера напълно. Не е „опознай врага си“. Това е опростенческо и лековато. Не, правилото е „опознай враговете си“. Тук е голямата разлика, Апсалар, защото един от твоите врагове може да се окаже лицето в сребърното огледало.
— Но все пак ти ги наричаш играчи вместо врагове — рече тя. — Това предполага известно изместване на перспективата — което става, щом станеш Господар на Драконовата колона, да?
— Хм, не бях помислил за това. Играчи. Врагове. Има ли разлика?
— Първото предполага… манипулация.
— И ти би го разбрала добре.
— Да.
— Котильон още ли те обсебва?
— Да, но не така… вътрешно.
— И сега ти си един от избраните му слуги, агент на Сянка. Убиец, точно какъвто убиец беше преди.
Тя го изгледа твърдо.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм сигурен. Просто се опитвам да стъпя на здрава основа по отношение на теб и каква мисия ти е възложена точно сега.
— Ако искаш подробности за това, най-добре е да говориш със самия Котильон.
— Обмислям го.
— Затова ли си прекосил цял океан, Гъноуз Паран?
— Не. Както казах, ние сме във война. Не съм си губил напразно времето в Даруджистан, нито седмиците преди Корал. Откривах играчите… и между тях — истинските врагове.
— На тебе?
— На мира.
— Вярвам, че си ги убил всички.
Той сякаш трепна, наведе очи към чашата в ръцете си.
— За кратко време, Апсалар, ти беше невинна. Наивна дори.
— Между обсебването ми от бог и пробуждането ми с определени спомени.