— Чудя се кой е вдъхнал у теб такъв цинизъм.
— Цинизъм? Ти говориш за мир, но на два пъти ми каза, че сме във война. Подозирам, че дори ти не осъзнаваш величината на предстоящия конфликт, на конфликта, в който вече сме въвлечени.
— Права си. И точно затова исках да поговоря с тебе.
— Може би сме на различни страни в него, Гъноуз Паран.
— Може би. Но не мисля.
Тя не отвърна нищо.
Паран доля чашите.
— Пантеонът се разцепва. Сакатият бог си намира съюзници.
— Защо?
— Какво? Ааа… всъщност не знам. Състрадание?
— И Сакатият бог си го е спечелил?
— И това не знам.
— Месеци проучване? — Апсалар повдигна вежда.
Той се засмя — отговор, който много я облекчи.
— Вероятно си прав. Не сме врагове.
— С това „сме“ приемам, че включваш Сенкотрон и Котильон.
— Доколкото е възможно, макар да не е толкова много, колкото бих искала. Никой не може да отгатне ума на Сенкотрон. Дори Котильон, подозирам. Аз — определено не мога. Но той проявява досега… сдържаност.
— Да. Доста изненадващо, като си помислиш.
— На Сенкотрон размишленията за битката му отнемат години, може би десетилетия.
Той изсумтя кисело.
— Съвсем вярно.
— Ти каква роля имаш, Паран? Каква роля се стремиш да играеш?
— Аз узаконих Сакатия бог. Място в Драконовата колода. Дом на Вериги.
Тя помисли малко и кимна.
— Мога да разбера основанието за това. Добре, какво те доведе в Седемте града?
Той я зяпна и поклати глава.
— Решение, което предъвквах като че ли цяла вечност, а ти схвана мотивите ми моментално. Чудесно. Тук съм, за да се противопоставя на един враг. Да премахна заплаха. Само дето се боя, че няма да успея да стигна навреме, в който случай ще разчистя поразиите колкото мога, преди да продължа към…
— Към Кюон Тали.
— Как… как разбра това?
Тя се пресегна за буцата сирене, извади нож от ръкава си и си отряза парче.
— Гъноуз Паран, явно ни предстои много дълъг разговор. Но най-напред, къде смяташ да акостираш?
— В Кансу.
— Добре, това ще съкрати пътуването ми. В момента двама мои малки спътници изтрополиха на палубата, след като са се изкатерили по дърветата. Всеки момент ще започнат да ловят плъхове и други гадини, което ще ги ангажира доста време. Колкото до теб и мен, да се задоволим с тази храна.
Той бавно се отпусна в стола.
— Ще стигнем в пристанището след два дни. Нещо ми подсказва, че тези два дни ще отлетят като чайка в морска буря.
„За мен също, Гъноуз Паран.“
Древни спомени шепнеха в Дежим Небрал, стари каменни стени, огрени в червено от отразен огън, вълни пушек по улици, пълни с мъртъвци и издъхващи, примамливите потоци кръв в канавките. О, имаше величие в онази Първа империя, в онова първо, сурово разцъфване на човешкото. Т’ролбарал бяха за Дежим кулминацията на истинските човешки черти, споени с мощта на зверове. Варварство, склонност към зла жестокост, хитростта на хищника, не чертаещ граници и готов по-скоро да унищожи същество от своя вид, нежели от друг. Подхранването на духа с разкъсана детска плът. Замайващото напрягане на разума, способно да оправдае всяко деяние, колкото и отвратително да е.
Снаряжени с остри нокти, с дълги като ками зъби и с дара на д’айвърс да се превръщаш в много от едно… „трябваше да оцелеем, трябваше да властваме. Бяхме родени за господари и всички хора с право бяха наши роби. Само Дессимбелакис да не беше ни предал. Собствените си чеда.“
Е, дори сред Т’ролбарал Дежим Небрал имаше превъзходство. Творение, надвишаващо и най-ужасния кошмар на Първия император. Власт, покоряване, възходът на нова империя, това очакваше Дежим, и, о, как щеше да се храни. Издут, подгизнал от човешка кръв. Щеше да принуди новите, новооперени богове да коленичат пред него.
Осъществеше ли задачата си, светът го очакваше. Въпреки цялото му невежествено, сляпо пренебрежение. Това щеше да се промени, ужасно да се промени.
Плячката на Дежим се приближаваше, все тъй коварно привличана по гибелната пътека. Скоро. Много скоро.
Ризницата от раковини блестеше бяла на утринната светлина. Карса Орлонг я беше извадил от пътната торба, за да смени дрипавите останки от подплатената кожена, която бе носил досега. Седеше на високия си строен кон с опръсканото от кръв бяло кожено наметало, спускащо се от широките му рамене. Гологлав, с едната дебела плитка, увиснала от дясната страна на гърдите му; тъмната му коса бе овързана с фетиши: кости от пръсти, ивици златоткана коприна, кучешки зъби от зверове. Наниз съсухрени човешки уши беше пришит на колана му. Огромният кремъчен меч бе пристегнат косо на гърба му. Камите с костени дръжки, всяка дълга и с широко острие като къс меч, бяха затъкнати във високите мокасини, стигащи малко под коленете му.