Очите на Сеймар Дев се спряха на татуираното му лице. Воинът се бе обърнал с лице на запад, изражението му беше неразгадаемо. Тя се обърна да провери отново поводите на товарните коне, после изправи гръб в седлото си. Намести носовете на ботушите си в стремената и сбра юздите в ръка.
— Изобретения, които не искат нито храна, нито вода, които не се уморяват, нито стават сакати, представи си свободата в един такъв свят, Карса Орлонг.
Очите, които прикова в нея, бяха очи на варварин, издаващи подозрителност и някаква животинска тревога.
— Хората ще могат да вървят навсякъде. Що за свобода в един по-малък свят, вещице?
„По-малък?“
— Ти не разбираш…
— Шумът на този град оскърбява покоя — рече Карса Орлонг. — Тръгваме. Веднага.
Тя се обърна към дворцовата порта, затворена и с тридесет войници на стража пред нея. С ръце, отпуснати на оръжията.
— Фаладът явно не е склонен на официално сбогуване. Така да бъде.
Всички в града им правеха път и стигнаха западната порта на крепостната стена още преди десетата утринна камбана. Първоначално притеснена от вниманието, с което ги удостояваше буквално всеки гражданин, на улицата, както и от прозорците на околните сгради, Сеймар Дев вече започваше да разбира съблазънта на това да си известен и докато подминаваха смълчаните стражи на портата, дори дари един от войниците с широка усмивка и махване за сбогом с облечената си в ръкавица ръка.
Пътят, на който излязоха, не беше от впечатляващите малазански инженерни подвизи, свързващи главните градове, тъй като избраната посока не водеше… никъде. На запад, към Джаг Одан, древните равнини, неподвластни на селския плуг, митичен заговор на духове на земя, дъжд и вятър, търпящи единствено дълбоко вкоренените естествени треви, готови да съсухрят всяко посадено растение на почернели стръкове с почвата, издухана в небето. Човек можеше да опитоми такава земя за поколение-две, ала накрая Одан пак щеше да възвърне дивия си облик, годен единствено за бедерини, земни плъхове, вълци и антилопи.
И тъй — на запад, за пет или шест дни. И щяха да стигнат до отдавна пресъхнало речно корито, лъкатушещо на северозапад; бреговете на долината бяха нарязани и проядени от сезонни порои отпреди безброй столетия, а сега осеяни с тръни, кактуси и сив дъб. Тъмни хълмове на хоризонта, където гаснеше слънцето, свято място, отбелязваха най-старите карти, на някакво племе, изчезнало толкова отдавна, че името му не значеше нищо.
И тъй — напред по разнебитения път, а градът се стапяше зад тях. След малко Карса Орлонг я изгледа през рамо и оголи зъби в усмивка.
— Слушай. Така е по-добре, нали?
— Чувам само вятъра.
— По-добре от десет хиляди неуморни машинарии.
Обърна й гръб и я остави да размишлява над думите му. Изобретенията хвърляха морални сенки, това тя го знаеше добре, по-добре от повечето хора всъщност. Но все пак… възможно ли бе едно простичко удобство да представлява толкова вредно зло? Действието около създаването на неща, сложни неща, повтарящи се неща, такива действия предполагаха ритуал, а с ритуала идваше смисъл, надвишаващ постигането на самото дело. От такъв ритуал изникваше самоидентичност, а с нея — и самоценност. Все пак, за да направиш живота по-лесен, трябва да притежаваш някаква вътрешна ценност, нали?
„По-лесен. Нищо спечелено, езикът на отплатата се стапя, докато се изгуби като драгоценната реч на онова древно племе. Стойността се смалява, ценността се превръща в условност, о, богове подземни, а аз бях толкова дръзка, че да говоря за свобода!“ Сръга коня си напред, докато се изравни с тоблакая.
— Но това ли е всичко? Карса Орлонг! Питам те, това ли е всичко?
— Сред моя народ денят е пълен, както и нощта.
— С какво? Плетене на кошове, лов на риба, точене на мечове, обучаване на коне, готвене, ядене, сеене, чукане…
— Разказване на приказки, подигравки с глупци, които вършат и казват глупави неща, да, всичко това. Трябва да си гостувала там значи?
— Не съм.
Лека усмивка, която бързо изчезна.
— Има много неща за вършене. И винаги има начини да ги измамиш, вещице. Но никой верен в живота си не е наивен.
— Верен в живота си?
— Мигновеното тържество, вещице, не налага дивашки танц.
— И тъй, без тези ритуали…
— Младите воини тръгват да търсят война.
— Както сигурно си направил и ти.
Минаха още двеста крачки, преди да отвърне:
— Трима от нас. Дойдохме да носим смърт и да леем кръв. Като волове бяхме впрегнати в ярема, към слава. Към великите дела и тежките окови на клетви. Тръгнахме да избиваме деца, Сеймар Дев.