— Деца?
Лицето му се сгърчи в гримаса.
— Вашия вид. Дребните същества, които се въдят като червеи в гниещо месо. Искахме — не, аз го исках — да прочистим света от вас и от вашия вид. Вас, секачите на гори, ровещите пръстта, оковаващите свободата. Бях млад воин и търсех война.
Тя огледа татуировката на избягал роб на лицето му.
— Намерил си повече, отколкото си търсил.
— Зная всичко за малките светове. Родих се в един такъв.
— Е, значи опитът е обуздал рвението ти. — Тя кимна. — Скитанията ти вече не са за да прочистиш света от хората.
Той я изгледа отгоре.
— Не съм казал това.
— О. Трудно е за постигане, предполагам. За един самотен воин, дори да е воин тоблакай. Какво стана с приятелите ти?
— Мъртви са. Да, така е, както казваш. Самотен воин не може да избие сто хиляди врагове, дори да са деца.
— Сто хиляди? О, Карса, та това е едва населението на два Свещени града. Твоят враг не наброява стотици хиляди, четта му е в десетки милиони.
— Толкова много?
— Какво, да не би да премисляш?
Той бавно поклати глава, явно развеселен.
— Сеймар Дев, дори десетки милиони могат да измрат, град по град.
— Ще ти трябва армия.
— Имам армия. Чака завръщането ми.
„Тоблакаи. Армия тоблакаи. Виж, пред такава гледка и императрицата ще се попикае.“
— Едва ли е нужно да ти казвам, Карса Орлонг, надявам се никога да не успееш да се върнеш у дома си.
— Надявай се колкото искаш, Сеймар Дев. Ще направя това, което е нужно да направя в живота си. Никой не може да ме спре.
Беше заявление, а не хвалба. Въпреки горещината вещицата потръпна.
Приближиха верига стръмнини, очертала хребета на Турул — стръмната варовикова фасада бе проядена от безброй пещери. Хеборик Призрачните ръце подкара коня си в галоп напред, после рязко дръпна юздите, те се врязаха в китките му и на мястото на дланите изригна ярък зеленикав пламък.
— Сега какво? — попита тихо младият дару.
Сивожаб скочи рязко напред и спря до стареца.
— Усещат нещо — каза Фелисин Младшата зад Кътър. — Сивожаб казва, че дестраянтът изведнъж пламнал от треска. Връщане на нефритовата отрова.
— На какво?
— Нефритова отрова, според демона. Не знам.
Кътър погледна Сцилара, която яздеше навела глава, почти заспала в седлото. „Тя дебелее. Богове, от храната, която готвим? Невероятно!“
— Лудостта му се връща — продължи с уплашен глас Фелисин. — Кътър, не ми харесва това…
— Пътят се врязва, ето там — посочи той. — Ей я цепнатината до онова дърво. Ще спрем на бивак малко по-нагоре, в подножието, изкачването ще го направим утре.
Продължиха напред и стигнаха до Хеборик Призрачните ръце. Дестраянтът се взираше навъсено в извисилата се пред тях стръмнина, мърмореше и клатеше глава.
— Хеборик? — повика го Кътър.
Старецът го погледна, бързо и трескаво.
— Това е войната. — По влакънцата на призрачните му ръце пробягаха зелени пламъци. — Старите са отдадени на кръвта. Новите провъзгласят своето правосъдие. — Жабешкото му лице се изкриви в грозна гримаса. — Двете не могат — не могат — да се помирят. Толкова е просто, разбираш ли? Толкова просто.
— Не — отвърна намръщено Кътър. — Не разбирам. За каква война говориш? Малазанците ли?
— Окования, той вероятно някога е бил от стария вид. Вероятно, да, такъв е бил. Но сега, сега е санкциониран. От пантеона е. Нов е. Но пък ние какво сме? От кръвта ли сме? Или се кланяме на правосъдието на крале, кралици, императори и императрици? Кажи ми, дару, с кръв ли е написано правосъдието?
Сцилара попита:
— Ще вдигаме ли бивак, или не?
Кътър я изгледа и видя как натиква ръждивец в лулата си. После чатна с огнивото.
— Могат да приказват колкото си щат — рече Хеборик. — Всеки бог трябва да избере. В предстоящата война. Кръвта, дару, гори с пламък, нали? И все пак… все пак, приятелю, вкусът й е на хладно желязо. Трябва да ме разбереш. Говоря за това, което не може да бъде помирено. Тази война — толкова много изгубен живот само за да се погребат Древните богове веднъж и завинаги. Това, приятели мои, е ядрото на тази война. Самото ядро, и всичките им спорове нищо не значат. Приключих с тях. Приключих с всички ви. Трийч е избрал. Избрал е. И вие трябва да изберете.
— Не обичам избирането — каза Сцилара зад облака дим. — Колкото до кръвта, старче, това е правосъдие, което никога не можеш да приспиш. А сега — да си намерим най-после място за бивак. Гладна съм, уморена съм и съм натъртена от седлото.
Хеборик се смъкна от коня си, хвана юздите и ги поведе по една странична пътека.
— Има дупки в стената — каза им през рамо. — Хора са лагерували в тях хилядолетия наред, защо не и ние? Някой ден — добави той вървешком — нефритовият затвор ще се срути и глупците ще се затътрят навън, задавени в пепелищата на убежденията си. И в този ден ще разберат, че е много късно. Много късно, за да се направи и едно проклето нещо.