Ново чаткане. Кътър се обърна и видя, че Фелисин Младшата пали своята лула. Младият дару прокара длан през сплъстената си коса, погледна примижал към жарката слънчева светлина, отразила се от скалните стръмнини. Слезе и той от коня си.
— Добре — отвърна и поведе коня. — Да вдигнем бивака.
Сивожаб скочи след Хеборик и залази по скалата като тлъст ояден гущер.
— Какво имаше предвид той? — попита Фелисин, щом поеха по тясната пътека. — Кръв и Древни богове — какви са Древните богове?
— Стари, забравени общо взето. В Даруджистан има храм, посветен на един от тях, сигурно се издига от хиляда години. Богът се казвал К’рул. Но това сигурно е без значение.
Сцилара задърпа коня си след тях и престана да слуша Кътър. Древни богове, нови богове, кръв и войни — всичко това нищо не значеше за нея. Искаше само краката й да отпочинат, да позаглъхнат болежките в кръста и да изяде всичко, което още имаха в дисагите.
Хеборик Призрачните ръце я беше спасил, върнал я беше в живота и това вдъхваше нещо като милост в сърцето й, приглушаваше желанието й напълно да презре този луд старец. Той беше обсебен не на шега, а такива неща можеха да повлекат в хаоса и най-здравия разсъдък. Но що за ценност можеше да се намери във всичко, което говореше?
Боговете, стари или нови, не й принадлежаха. Нито тя им принадлежеше. Играеха си своите игри на възвисяване, сякаш резултатът бе толкова важен, сякаш можеха да променят цвета на слънцето, гласа на вятъра, сякаш можеха да накарат гори да израснат в пустини и смъртните да заобичат децата си толкова, че да ги задържат. Само правилата на тленната плът бяха важни, нуждата да дишаш, да ядеш, пиеш, да намериш топло в студената нощ. А след всички тези борби, щом вдишаше сетния си дъх — какво пък, нямаше да е в състояние да се интересува от каквото и да било, какво щяло да стане след това, кой умрял, кой се родил, плачовете на умиращи от глад деца и ръмженето на злите тирани, довели ги до гладна смърт — тези неща, разбираше тя, бяха простите завети на безразличието, следствията на целесъобразността и това щеше да продължи в света на смъртните, докато не угасне и последната искра, с богове или без богове.
А тя можеше да се примири с това. Да постъпи другояче означаваше да се гневи на неизбежното. Да постъпи другояче означаваше да постъпи като Хеборик Призрачните ръце, а виж докъде го бе довело това. До безумие. Истината за безсилието бе най-тежката истина от всички и за онези, които имаха достатъчно ясен взор да я видят, спасение нямаше.
Тя бе потънала в забвението, в края на краищата, и се беше завърнала, тъй че знаеше, че няма нищо, от което да се бои в онова полепнало от сънища място.
Думите на Хеборик се оказаха верни — в скалния заслон личаха следи от безброй поколения обитаване. Огнища покрай скалите, рисунки с червена охра по избелелите стени, купища счупени грънци и нацепени от огън овъглени кости. Глиненият под на кухината беше отъпкан като камък от хилядолетно тъпчене. Някъде наблизо се чуваше капеща вода и Сцилара видя, че Хеборик се е навел над малко езерце, изпънал блестящите си длани над кротката като черно огледало повърхност, сякаш се колебаеше дали да ги натопи в хладината. Пеперуди с бели крилца танцуваха из въздуха около него.
Пътуваше по света, понесъл със себе си дара на спасението. Сигурно имаше нещо общо със зеления блясък на ръцете му и с призраците, които го терзаеха. Нещо общо с миналото му и с онова, което виждаше от бъдещето. Но вече принадлежеше на Трийч, Тигъра на лятото. „Няма помирение.“
Зърна една плоска скала, отиде при нея и седна, изпъна уморени крака и забеляза издутината на корема си, щом отпусна гръб и се подпря на ръце. Зяпна тази грозна издутина на стройното си доскоро тяло, мъчеше се да надвие отвращението си.
— Дете ли носиш?
Тя вдигна очи и изгледа Кътър. Развесели я озарението му, щом ококори изпълнени с ужас очи.
— Просто късмет — отвърна му. И добави: — Обвинявам боговете.
6.
Начертай линия с кръв и като застанеш над нея, изтръскай добре и силно отгоре гнездо на паяци. Те падат от едната страна на чертата. Падат и от другата страна на чертата. Тъй падат боговете, стегнали крака и готови, щом се разтреперят небесата и в спиращия дъжд се понесе из въздуха паяжина — всички тези накъсани нишки на гибелни коварства, зареяни надолу — ето че кръжат във ветровете, изведнъж завили, оживели и жадни за мъст, държащи да възвестят с езиците на гръмовете, че боговете воюват.