Присвил очи в сянката на изпъкналия над челото му ръб на шлема, Коураб Билан Тену’алас гледаше жената.
Припрени адютанти и офицери хвърчаха покрай нея и Леоман като листа, понесени от бурен вятър. „А те двамата стоят като камъни. Канари. Като неща… вкоренени, да, вкоренени в скалната основа.“ Капитан Дънспароу, сега Трети Дънспароу. Малазанка.
Жена. И Леоман… Какво пък, Леоман обичаше жените.
Тъй че стояха там и, о, да, обсъждаха подробности, доуточняваха последните приготовления за предстоящата обсада. Миризмата на секс, замайваща и самодоволна, ги обгръщаше като отровна мъгла. Той, Коураб Билан Тену’алас, който бе яздил редом до Леоман в толкова битки, който неведнъж бе спасявал живота на Леоман, който бе правил всичко, за което го бяха молили, беше верен. „Но тя, тя е желана.“
Каза си, че няма значение. Имало беше други жени. Сам той бе имал по някоя от време на време, макар да не бяха същите, които бе познал Леоман, разбира се. И всички до една не бяха нищо пред верността, свиваха се до незначителност пред лицето на суровата необходимост. Гласът на Дрижна на Апокалипсиса надмогваше всичко с глъхнещия си вой на разруха. Така, както трябваше да бъде.
Дънспароу. Малазанка, жена, отвличане и възможен извор на поквара. Защото Леоман от Вършачите криеше нещо от Коураб, а това не се беше случвало никога досега. Тя беше виновната. Трябваше да направи нещо, но какво?
Стана от стария трон на Фалада, който Леоман с толкова презрение беше отхвърлил, и отиде до широкия сводест прозорец с изглед към двора на вътрешната цитадела. Още по-голяма суматоха долу, прахта се виеше на гъсти валма в прорязания от лъчите на слънцето въздух. Отвъд дворцовата стена — избелелите покриви на Ю’Гатан, съхнещо на слънцето пране, развени от вятъра чергила, куполи и цилиндрични складове с плоски покриви — наричаха ги метгара, пълни с бурета зехтин, с който градът и обкръжаващите го маслинови горички бяха прочути. В самия център на града се издигаше осмостранният, с чудовищни контрафорси Храм на Скалисара, с вътрешния си купол — пъстра издутина от златен варак и медни плочи, волно нашарени с птича тор.
Скалисара, Матроната — богиня на маслините, единствената тачена някога закрилница на града, вече низвергната и презряна. На твърде много завоевания не бе успяла да устои, твърде много порти бяха разбивани и твърде много стени срутвани. Докато самият град сякаш успяваше винаги да се въздигне отново от прах и разруха, Скалисара бе проявила далеч по-ограничена способност за възкресение. А след последното завоевание така и не върна превъзходството си. Всъщност — изобщо не се върна.
Храмът сега принадлежеше на Кралицата на сънищата.
Чужда богиня. Коураб се намръщи. Е, може би не съвсем чужда, но все пак…
Великите статуи на Скалисара, които някога се издигаха от ъглите на външните градски укрепления, мраморните ръце, дебели и здрави, вдигнати нагоре, изтръгнатото от корен маслиново дърво в едната, новороденото бебе в другата, с пъпната връв, увита като змия по ръката до лакътя, през гърдите и надолу в утробата й — статуите ги нямаше. Унищожени в последния пожар. Сега на три от ъглите бяха останали само пиедесталите, с босите стъпала, отрязани равно над глезените, а на четвъртия и това го нямаше.
Във времената на нейното върховенство всяко подхвърлено дете го наричаха на нея, ако е женско, а мъжко или женско — щом е изоставено, го взимаха в храма да го хранят, да отрасне и усвои тайнствата на Хладния сън, загадъчен ритуал, ознаменуващ някаква раздвоеност на духа или нещо такова — тайнствата на култовете не бяха най-голямата интелектуална сила на Коураб, но Леоман бил такова намерено дете и един-два пъти бе говорил за тези неща, когато виното и дърангът развържеха езика му. Копнеж и необходимост, войната между тях в смъртния дух, това бе в сърцевината на Хладния сън. Коураб не го разбираше много. Леоман бе преживял само няколко години под наставничеството на храмовите жрици, преди дивашката му пакостливост да го прогони на улиците. А от улиците — навън в Оданите, да заживее сред пустинните племена и така да се закали под слънцето и духащите пясъци на Рараку в най-великия воин, който Седемте града бяха виждали. Поне откакто беше жив Коураб. Фаладаните на Свещените градове бяха имали своите велики поборници навремето, разбира се, но те не бяха водачи, нямаха нужната воля, за да командват. Освен това Дасем Ълтър и неговият Първи юмрук ги бяха посекли до един, и толкова.